Няма на кого да се доверя.
21 август
Не съм излизала от три дни. Преструвам се пред Гейбриъл, че следобед се разхождам, докато него го няма, но не е вярно.
Мисълта да изляза навън, ме плаши. Ще бъда твърде уязвима. Тук, в къщата, знам, че съм в безопасност. Мога да седя до прозореца и да гледам минувачите. Взирам се във всяко лице и търся мъжа, но всъщност не знам как изглежда той и това е проблемът. Той може да е махнал слънчевите очила и шапката и да се разхожда пред очите ми абсолютно незабелязан.
Това е обезпокоителна мисъл.
22 август
Все още няма следа от него. Но трябва да остана съсредоточена. Въпрос на време е да се появи отново. Рано или късно ще дойде. И аз трябва да бъда готова. Да взема мерки.
Тази сутрин се събудих и се сетих за пушката на Гейбриъл. Ще я взема от стаята за гости. Ще я държа долу, за да ми е под ръка. Ще я сложа в бюфета в кухнята, до прозореца. Така пушката ще бъде наблизо, ако ми потрябва.
Знам, че всичко това звучи налудничаво. Надявам се, че няма да се случи нищо. Надявам се, че никога повече няма да видя мъжа. Но имам ужасяващото чувство, че ще го видя отново.
Защо той вече не идва тук? Опитва се да приспи бдителността ми? Не трябва да свалям гарда. Трябва да продължа да стоя нащрек до прозореца.
Да чакам.
Да наблюдавам.
23 август
Започвам да си мисля, че съм си въобразила всичко. Може би наистина е така.
Гейбриъл непрекъснато ме пита как съм — дали съм добре. Виждам, че се тревожи, въпреки настояванията ми, че се чувствам чудесно. Актьорската ми игра, изглежда, вече не е убедителна. Трябва да се старая повече. Преструвам се, че по цял ден съм съсредоточена в работата си, докато всъщност изобщо не ми минава през ума да работя. Загубила съм всякаква връзка с рисуването, всякакъв стимул да завърша картините. Докато пиша тези редове, не мога честно да кажа, че някога ще рисувам отново. Поне докато всичко не остане зад гърба ми.
Оправдавам се с различни причини защо не ми се излиза, но Гейбриъл ми каза, че тази вечер нямам избор. Макс ни е поканил на вечеря. Не се сещам за нищо по-неприятно от това да видя Макс. Молих Гейбриъл да отложи вечерята под претекст, че трябва да работя, но той отвърна, че излизането ще ми се отрази добре. Настоя и говореше сериозно, затова нямаше как. Съгласих се.
Цял ден се тревожа за довечера. Защото щом се замислих за това, всичко си дойде на мястото. Всичко придоби логика. Не знам защо не се сетих досега, толкова е очевидно.
Сега разбирам. Мъжът, който ме наблюдава, не е Жан-Феликс. Жан-Феликс не е тъмнокос, нито толкова непочтен, че да направи такова нещо. Кой друг би искал да ме тормози, да ме плаши и да ме наказва?
Макс.
Разбира се, че е Макс. Трябва да е Макс. Той се опитва да ме побърка.
Страхувам се, но някак трябва да събера смелост. Довечера ще го направя.
Ще се разправям с него.
24 август
Беше странно и малко страшно да изляза снощи, след като толкова дълго стоях вкъщи.
Външният свят ми се стори огромен — празно пространство около мен, необятно небе горе. Почувствах се много малка и хванах подръка Гейбриъл, за подкрепа.
Въпреки че отидохме в стария ни любим ресторант „При Аугусто“, не се чувствах в безопасност. Заведението не беше уютно и познато както преди. Беше някак различно. И миришеше различно — на нещо изгоряло. Попитах Гейбриъл дали нещо гори в кухнята, но той отвърна, че не надушва нищо и че си въобразявам.
— Всичко е наред — каза Гейбриъл. — Отпусни се и се успокой.
— Спокойна съм. Не изглеждам ли спокойна?
Той не отговори и стисна челюсти, както прави, когато е раздразнен. Седнахме и мълчаливо зачакахме Макс.
Макс доведе секретарката си на вечерята. Името й е Таня. Явно бяха започнали да се срещат. Макс се държеше така, сякаш е лудо влюбен в нея. Непрекъснато я прегръщаше и целуваше и през цялото време гледаше мен. Нима си мисли, че ще ме накара да ревнувам? Той е ужасен. Гади ми се от него.
Таня забеляза, че става нещо. Тя хвана Макс да ме поглежда два-три пъти. Трябва да я предупредя за него. Да й кажа в какво се въвлича. Може и да го направя, но не сега. В момента имам други приоритети.
Макс каза, че отива в тоалетната. Изчаках една минута и после се възползвах от възможността. Казах, че и аз трябва да отида до тоалетната. Станах от масата и го последвах.
Настигнах Макс на ъгъла и го хванах за рамото. Стиснах го силно.
— Престани — казах. — Престани!
Той ме изгледа смаяно.
— Какво да престана?
— Шпионираш ме, Макс. Наблюдаваш ме. Знам, че си ти.