Бях се настанил на разнебитено високо столче и имах чувството, че всеки момент ще падна. Алисия изглеждаше абсолютно спокойна, сякаш позира за портрет или се готви да рисува.
— Благодаря ти за това — извадих дневника и го сложих пред себе си. — Благодаря ти, че ми позволи да го прочета. За мен означава много, че ми повери нещо толкова лично.
Усмихнах се, но лицето й остана безизразно. Чертите й бяха неумолими и неотстъпчиви. Запитах се дали не съжалява, че ми е дала дневника. Може би изпитваше срам, че се е разкрила напълно? Помълчах известно време и след това продължих:
— Дневникът свършва внезапно, на интересно място. — Прелистих оставащите празни страници на тефтерчето. — Малко като терапията ни заедно — непълна и незавършена.
Алисия не каза нищо. Само гледаше втренчено. Не знам какво точно очаквах, но не и това. Надявах се на нещо повече. Предполагах, че даването на дневника е сигнал за някаква промяна и представлява покана, отвор, входна точка, но пак се бях върнал в началната позиция, изправен пред непристъпна стена.
— Знаеш ли, помислих си, че след като ми заговори непряко — чрез тези страници, — може да направиш следващата крачка и да говориш лично с мен.
Алисия не реагира.
— Мисля, че ти ми даде дневника, защото искаш да ми кажеш нещо. И ти наистина го направи. Дневникът ми разказа много за теб — колко самотна си била, колко изолирана и колко си се страхувала, — и че положението ти е било много по-сложно, отколкото първоначално прецених. Например взаимоотношенията ти с доктор Уест.
Погледнах я, докато изричах името на Кристиан. Надявах се на някаква реакция — присвиване на очите или стискане на челюстите, нещо, каквото и да е, — но Алисия не показа нищо, дори не мигна.
— Нямах представа, че си познавала Кристиан Уест, преди да бъдеш приета в „Дъбравата“. Ходила си при него на частни сеанси в продължение на няколко години. Очевидно си го познала, когато той е постъпил на работа тук — няколко месеца след твоето пристигане. Сигурно е било смущаващо, когато доктор Уест се е престорил, че не те познава. И вероятно доста разстройващо, предполагам?
Зададох го като въпрос, но не получих отговор. Кристиан, изглежда, не я интересуваше. Алисия отмести поглед встрани, отегчена и разочарована, сякаш бях пропуснал някаква възможност и бях поел в погрешна посока. Тя очакваше нещо от мен; нещо, което не бях успял да й дам.
Е, още не бях приключил.
— Има и друго нещо — продължих. — Дневникът повдига някои въпроси, които се нуждаят от отговор. Някои неща не звучат логично и не съвпадат с информацията, която имам от други източници. Сега, след като ти ми позволи да прочета дневника, чувствам се задължен да се задълбоча. Надявам се, че разбираш това.
Върнах дневника на Алисия. Тя го взе и сложи пръсти върху него. Двамата се втренчихме един в друг.
— Аз съм на твоя страна, Алисия. Знаеш го, нали?
Тя не каза нищо.
Приех го като „да“.
5.
Кати взе да става небрежна. Предполагам, че това бе неизбежно. Дълго време се беше измъквала безнаказано за изневярата си и започна да става мързелива и нехайна.
Върнах се у дома. Тя се готвеше да излиза.
— Отивам на разходка — каза Кати и си обу маратонките. — Няма да се бавя.
— Малко раздвижване ще се отрази добре и на мен. Искаш ли компания?
— Не. Трябва си да упражнявам репликите.
— Мога да те изпитвам, ако искаш.
— Не. — Тя поклати глава. — По-лесно е, когато съм сама. Рецитирам монолозите — онези, които не мога да науча; онези от второто действие. Разхождам се в парка и ги декламирам на глас. Трябва да видиш как ме гледат хората.
Трябваше да призная таланта й. Кати изрече всичко това абсолютно искрено, като ме гледаше в очите. Тя беше забележителна актриса.
Моето актьорско майсторство също се подобряваше.
— Приятна разходка — пожелах й сърдечно и открито. Тръгнах след нея, когато Кати излезе от апартамента.
Вървях предпазливо и на разстояние, но тя не се обърна нито веднъж. Както казах, ставаше немарлива.
Кати вървя пет минути към входа на парка. Когато приближи, от сенките изскочи някакъв мъж. Беше с гръб към мен и не видях лицето му. Имаше тъмна коса и атлетично телосложение, и беше по-висок от мен. Кати отиде при него и той я притегли към себе си. Започнаха да се целуват. Кати поглъщаше жадно целувките му и се отдаваше. Беше странно — меко казано — да гледам да я прегръща друг мъж. Ръцете му потърсиха гърдите й и ги погалиха през дрехите й.
Знаех, че трябва да се скрия. Бях на видимо място. Ако Кати се обърне, със сигурност щеше да ме види. Но не можех да помръдна. Бях парализиран. Втренчен в Медуза. Превърнат в камък.