— Какви ги говориш?
— Вярно ли е?
— Не е твоя работа.
— Алисия е моя пациентка. Намерението ми е да я накарам отново да говори, но сега разбирам, че може би е в твой интерес тя да продължи да мълчи.
— Какво означава това, по дяволите?
— Ами, ако никой не знае за желанието й да напусне галерията ти, ти можеш да задържиш за неопределено време картините й.
— В какво точно ме обвиняваш?
— Изобщо не те обвинявам. Само заявявам един факт.
Жан-Феликс се изсмя.
— Ще видим тази работа. Ще се свържа с адвоката си и ще напишем официално оплакване до затворническата клиника.
— Не мисля, че ще го направиш.
— Защо?
— Ами, не съм ти казал откъде знам, че Алисия е смятала да напусне галерията ти.
— Онзи, който ти го е казал, е излъгал.
— Беше Алисия.
— Какво? — стъписа се Жан-Феликс. — Искаш да кажеш, че… тя е проговорила?
— В известен смисъл. Алисия ми даде да прочета дневника й.
— Дневникът й? — Той примига учудено няколко пъти, сякаш му е трудно да смели информацията. — Не знаех, че Алисия си води дневник.
— Тя описва доста подробно последните ви няколко срещи.
Не добавих нищо повече. Не беше необходимо. Последва напрегнато мълчание. Жан-Феликс не казваше нищо.
— Ще поддържам връзка — усмихнах се и излязох.
Тръгнах по Сохо Стрийт и се почувствах малко виновен, че ядосах Жан-Феликс. Но това беше умишлено. Исках да видя какво въздействие ще има провокацията, как ще реагира той и какво ще направи.
Сега трябваше да чакам и да разбера.
* * *
Докато вървях през Сохо, се обадих по телефона на Пол Роуз, братовчеда на Алисия, за да му кажа, че идвам. Не исках да отида в дома му, без първо да се обадя, и да рискувам да ме посрещне като предишния път. Раната на главата ми още не беше заздравяла напълно.
Пъхнах телефона между ухото и рамото си и запалих цигара. Едва имах време да дръпна, когато някой вдигна още на първото позвъняване. Надявах се, че е Пол, не Лидия. Провървя ми.
— Ало?
— Пол, обажда се Тео Фейбър.
— О, здравей, друже. Извинявай, че шепна. Мама спи и не искам да я безпокоя. Как е главата ти?
— Много по-добре, благодаря.
— Хубаво. Как мога да ти помогна?
— Ами, получих нова информация за Алисия… и искам да говоря с теб.
— Каква информация?
Казах му, че Алисия ми е дала да прочета дневника й.
— Дневникът й? Не знаех, че тя има дневник. Какво пише в него?
— Може би ще е по-добре да говорим лично. Свободен ли си днес?
Пол се поколеба.
— По-добре да не идваш у дома. Мама не е… не беше доволна от предишното ти посещение.
— Да, разбрах.
— В края на улицата, до обиколния път, има пъб, „Бялата мечка“…
— Да, помня го — отвърнах. — Звучи чудесно. В колко часа?
— В пет? Тогава би трябвало да мога да се измъкна за малко.
Чух, че Лидия вика някъде отдалеч. Явно се беше събудила.
— Трябва да затварям. Ще се видим по-късно — каза Пол и затвори.
* * *
Няколко часа по-късно отново пътувах към Кеймбридж. И във влака позвъних на още един човек — Макс Беренсън. Поколебах се, преди да му се обадя. Той вече се беше оплакал веднъж на Диомед, затова едва ли ще е доволен, че ме чува отново. На този етап обаче знаех, че нямам друг избор.
Отговори Таня. Явно се беше пооправила от простудата, но долових напрежение в гласа й, когато разбра кой се обажда.
— Не мисля, че… Искам да кажа, че Макс е зает. Има срещи цял ден.
— Ще се обадя пак.
— Не съм сигурна, че идеята е добра. Аз…
Чух, че някъде близо до нея Макс казва нещо, чух и отговора на Таня: „Няма да го кажа, Макс.“
Той грабна телефона и заговори директно с мен.
— Току-що казах на Таня да ти предаде да си го начукаш.
— Аха.
— Много си нагъл, че се обаждаш отново. Вече се оплаках веднъж на професор Диомед.
— Да, знам. Но наяве излезе нова информация, която те засяга пряко, затова реших, че нямам друг избор, освен да се свържа с теб.
— Каква информация?
— Дневник, който Алисия е водила през седмиците преди убийството на Гейбриъл.
На другия край на линията настъпи мълчание. Поколебах се и продължих:
— Алисия пише с големи подробности за теб, Макс. Пише, че си имал романтични чувства към нея. Запитах се дали…
Чу се изщракване, когато той затвори. Дотук добре. Макс се беше хванал на въдицата и сега трябваше само да чакам да видя как ще реагира.
Осъзнах, че малко се страхувам от Макс Беренсън, също както Таня се боеше от него. Спомних си прошепнатия й съвет — да говоря с Пол и да го попитам нещо… Какво беше? Нещо за нощта след злополуката, в която бе загинала майката на Алисия. Спомних си изражението на лицето на Таня, когато се появи Макс. Тя млъкна и му се усмихна. Не, помислих си, Макс Беренсън не трябваше да бъде подценяван.