Това би било опасна грешка.
7.
Докато влакът наближаваше Кеймбридж, пейзажът стана равнинен и температурата спадна. Закопчах си догоре палтото, когато излязох от гарата. Вятърът се вряза в лицето ми като ветрило от остри ледени ножчета за бръснене. Тръгнах към пъба да се видя с Пол.
„Бялата мечка“ беше порутена стара кръчма. През годините към първоначалната сграда, изглежда, бяха добавени няколко пристройки. Двама студенти смело седяха с бирите си на вятъра в градината, увити в шалове, и пушеха. Вътре беше много по-топло благодарение на няколко бумтящи камини, които осигуряваха добра защита от студа навън.
Взех си бира и се огледах за Пол. Около главното помещение имаше няколко стаи и осветлението беше слабо. Вгледах се във фигурите в сенките, но не го забелязах. Помислих си, че мястото е добро за тайни незаконни срещи. Предполагам, че и нашата беше такава.
Намерих Пол в една от стаичките. Седеше до камината с гръб към вратата. Познах го веднага. Огромният му гръб закриваше огъня.
— Пол?
Той подскочи и се обърна. Изглеждаше като великан в малката стая. Трябваше леко да се наведе, за да не си удари главата в тавана.
— Да? — Пол имаше такъв вид, сякаш се подготвя за лоша новина от лекар. Той ми направи място и аз седнах пред камината. С облекчение почувствах топлината на огъня върху лицето и ръцете си.
— Тук е по-студено, отколкото в Лондон — отбелязах. — И вятърът си го бива.
— Казват, че идва право от Сибир. — Пол продължи, без да спира. Явно не беше в настроение за празни приказки. — Каква е тази работа с дневника? Не знаех, че Алисия е водила дневник.
— Е, водила е.
— И го е дала на теб?
Кимнах.
— И? Какво пише?
— Описва подробно последните два месеца преди убийството на Гейбриъл. И има някои несъответствия, за които искам да те питам.
— Какви несъответствия?
— Между твоя разказ за събитията и нейния.
— Какви ги говориш? — Пол остави бирата си и ме изгледа продължително. — Какво искаш да кажеш?
— Ами, първо, ти ми каза, че не си виждал Алисия няколко години преди убийството.
Той се поколеба.
— Така ли?
— А в дневника Алисия пише, че те е видяла няколко дни, преди да бъде убит Гейбриъл. Ходил си в къщата им в Хампстед.
Втренчих се в него и го усетих как се спаружва отвътре. Изведнъж заприлича на момче в тяло, твърде голямо за него. Беше очевидно, че Пол се страхува. Той не отговори веднага и ме погледна крадешком.
— Може ли да видя дневника?
Поклатих глава.
— Не мисля, че ще бъде уместно, но и без това не го нося в себе си.
— Тогава откъде да знам, че изобщо съществува? Може да лъжеш.
— Не лъжа. Но ти ме излъга, Пол. Защо?
— Не е твоя работа, ето защо.
— Опасявам се, че е моя работа. Аз се грижа за здравето на Алисия.
— Здравето няма нищо общо с това. Не съм я наранил.
— Не съм казал, че си я наранил.
— Какво тогава?
— Защо не ми разкажеш какво се случи?
Пол повдигна рамене.
— Дълга история. — Той се поколеба и после отстъпи и заговори бързо и задъхано. Почувствах, че е облекчение за него най-после да каже на някого, да се изповяда.
— Бях загазил, друже. Имах проблем. Играех хазарт, взимах пари назаем и не можех да ги върна. Трябваха ми пари в брой… за да оправя нещата.
— И поиска от Алисия? Тя даде ли ти парите?
— Какво пише в дневника?
— Не пише.
Той се поколеба и след това поклати глава.
— Не, не ми даде нищо. Каза, че няма толкова много пари.
Пол лъжеше отново. Защо?
— Тогава откъде намери парите?
— Аз… Изтеглих ги от спестяванията си. Ще ти бъда признателен, ако го запазиш между нас… Не искам майка ми да разбере.
— Мисля, че няма причина да замесваме Лидия в това.
— Наистина ли? — Пребледнялото му лице придоби малко цвят. Изглеждаше по-обнадежден. — Благодаря. Оценявам го.
— Алисия казвала ли ти е, че подозира, че я наблюдават?
Той пусна чашата си и ме погледна озадачено. Разбрах, че не му е казала.
— Наблюдавали са я? Какво искаш да кажеш?
Разказах му историята, която бях прочел в дневника — за подозренията на Алисия, че я наблюдава някакъв непознат, и накрая за страховете й, че я нападат в дома й.
Пол поклати глава.
— Тя не беше добре в главата.
— Мислиш, че си е въобразила?
— Ами, логично е, нали? — Той повдигна рамене. — Ти не мислиш, че някой я е дебнел, така ли? Ами, предполагам, че е възможно…