— Да, възможно е. Значи не ти е казала нищо за това?
— Нито дума. Но с Алисия не разговаряхме много. Тя винаги мълчеше, през повечето време. Цялото ни семейство е такова. Спомням си, че Алисия казваше колко е странно — тя ходи на гости на приятелки и вижда как другите семейства се смеят и шегуват и разговарят за разни неща, а в нашата къща е тихо. Никога не разговаряме. Освен майка ми, която издава заповеди.
— Ами бащата на Алисия? Върнън? Какъв беше той?
— И Върнън не говореше много. И той не беше добре в главата — не и след като умря Ева. След това Върнън вече не беше същият… Нито пък Алисия.
— Това ми напомни, че исках да те питам нещо, за което спомена Таня.
— Таня Беренсън? Говорил си с нея?
— Съвсем малко. Тя ми каза да говоря с теб.
— Таня? — Бузите му поруменяха. — Аз… не я познавам добре, но тя винаги е била много добра с мен. Таня е добър, много добър човек. Дойде да види мен и мама два-три пъти.
Устните му се разтеглиха в нежна усмивка и за момент Пол изглеждаше замечтан. Помислих си, че е влюбен в Таня. Зачудих се дали Макс знае.
— Какво каза Таня?
— Предложи да те попитам за нещо, което се е случило в нощта след автомобилната злополука с майката на Алисия. Не се впусна в подробности.
— Да, знам какво е имала предвид. Казах й го по време на съдебния процес. Помолих я да не казва на никого.
— Не ми каза това. От теб зависи дали ще ми кажеш. Ако искаш, разбира се. Ако не искаш…
Пол пресуши бирата си и повдигна рамене.
— Вероятно е нищо, но може да ти помогне да разбереш Алисия. Тя…
Той се поколеба и млъкна.
— Продължавай рекох.
— Алисия… Първото, което направи Алисия, когато се върна у дома от болницата, защото я задържаха за една нощ след катастрофата, беше да се покатери на покрива на къщата. И аз се качих с нея. Седяхме там почти цяла нощ… Често се качвахме там, Алисия и аз. Това беше нашето тайно място.
— На покрива?
Пол се поколеба. Погледна ме замислено за секунда и после явно взе решение.
— Ела — каза той и стана. — Ще ти покажа.
8.
Къщата тънеше в мрак.
— Ето тук — каза Пол. — Давай след мен.
Отстрани на къщата беше монтирана желязна стълба. Запътихме се към нея. Калта под краката ни беше замръзнала в твърди вълнички и бразди. Без да ме изчака, Пол започна да се катери по стълбата.
С всяка минута ставаше все по-студено. Запитах се дали идеята е добра. Последвах Пол и се хванах за първото стъпало — заледено и хлъзгаво, обрасло е някакво пълзящо растение, вероятно бръшлян.
Качвах се бавно, стъпало по стъпало. Когато стигнах до горе, пръстите ми бяха сковани, вятърът брулеше лицето ми. Прехвърлих се на покрива. Пол ме чакаше и се хилеше развълнувано като някакъв пубертет. Над нас се виждаше тънката като сърп луна. Всичко останало беше забулено в мрак.
Пол изведнъж се втурна към мен. На лицето му беше изписано странно изражение. Почувствах паника, когато той протегна ръце към мен. Отстъпих встрани, за да го избегна, но Пол ме сграбчи. За една ужасяваща секунда си помислих, че той ще ме хвърли от покрива, но Пол ме дръпна към себе си.
— Твърде близо си до ръба — каза той. — Стой тук по средата. По-безопасно е.
Кимнах и си поех дъх. Идеята да се качим тук, беше лоша. Изобщо не се чувствах в безопасност около Пол. Приготвих се да предложа да слезем, но той извади цигарите си и ми предложи една. Поколебах се и после приех. Пръстите ми трепереха, докато изваждах запалката си.
Известно време стояхме и пушехме мълчаливо.
— Тук седяхме — каза Пол. — Алисия и аз. Почти всеки ден.
— На колко години бяхте?
— Аз бях на седем-осем, а Алисия на не повече от десет.
— Били сте твърде малки, за да се катерите по стълби.
— Да, предполагам, но на нас ни се струваше нормално. Когато станахме тийнейджъри, качвахме се тук и пушехме и пиехме бира.
Опитах се да си представя Алисия на тази възраст в онези години, как се крие от баща си и тираничната си леля; и Пол, обожаващият я по-малък братовчед, който я следва нагоре по стълбата и й досажда, когато тя предпочита да мълчи, сама с мислите си.
— Хубаво скривалище — отбелязах.
Пол кимна.
— Чичо Върнън не можеше да се качи по стълбата. Той беше едър и пълен като мама.
— И аз едва се покатерих. Бръшлянът е смъртоносен капан.
— Не е бръшлян, а жасмин — каза Пол и погледна зелените пълзящи стебла, които се бяха увили в горната част на стълбата. — Ще цъфне през пролетта. Тогава мирише като парфюм и е много. — Той потъна в спомени за момент. — Странно.