— Кое?
— Нищо. — Пол повдигна рамене. — Нещата, които си спомняш… Мислех си за жасмина — как беше разцъфнал в онзи ден, когато стана злополуката и Ева умря.
Огледах се наоколо.
— Ти и Алисия сте се качили тук, нали?
Пол кимна.
— Мама и чичо Върнън ни търсеха долу. Чувахме ги как ни викат. Но ние мълчахме и се криехме. И тогава се случи.
Той угаси цигарата си и ми се усмихна странно.
— Затова те доведох тук. За да видиш местопрестъплението.
— Престъпление?
Пол не отговори, само продължаваше да ми се хили.
— Какво престъпление, Пол?
— Престъплението на Върнън. Чичо Върнън не беше добър човек. Съвсем не.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Ами, той го направи тогава.
— Какво е направил?
— Уби Алисия.
Втренчих се в него, без да мога да повярвам на ушите си.
— Убил е Алисия? Какви ги говориш?
Пол посочи земята долу.
— Чичо Върнън беше там с мама. Беше пиян. Мама се опитваше да го накара да се прибере в къщата, но той стоеше там долу и крещеше името на Алисия. Беше й много ядосан. Адски вбесен.
— Защото Алисия се е криела? Но… тя е била дете… Майка й току-що е била починала.
— Върнън беше гадно копеле. Единственият човек, на когото му пукаше за него, беше леля Ева. Предполагам, че затова той го каза.
— Какво е казал? — Губех търпение. — Не разбирам какво ми говориш. Какво точно се случи?
— Върнън крещеше колко много обичал Ева и как няма да може да живее без нея. „Моето момиче — повтаряше той. — Горкото ми момиче, моята Ева… Защо трябваше тя да умре? Защо тя? Защо Алисия не умря вместо нея?“
Втренчих се стъписано в него. Не бях сигурен дали разбирам.
— Защо Алисия не е умряла вместо нея?
— Така каза Върнън.
— Алисия чу ли?
— Да. Тя ми прошепна нещо. Никога няма да го забравя. „Той ме уби — каза Алисия. — Татко току-що… ме уби.“
Гледах Пол онемял.
В главата ми закънтя хор от камбани — дрънчаха, звъняха, отекваха. Това търсех. Най-после го бях намерил — липсващото парче от ребуса. Тук, на покрива в Кеймбридж.
* Обработка: skygge, nedtod, 2019 *
По целия път до Лондон си мислех за последиците от онова, което бях чух. Сега разбрах защо „Алкестида“ е докоснала нещо в душата на Алисия. Както Адмет беше приел Алкестида да умре физически, така и Върнън Роуз бе осъдил на смърт — психически — дъщеря си. Адмет сигурно бе обичал Алкестида, но във Върнън Роуз нямаше обич, само омраза. Той беше извършил акт на психическо детеубийство — и Алисия го знаеше.
„Той ме уби — беше казала тя. — Татко току-що ме уби.“
Сега най-после имах нещо, е което да работя. Нещо, за което знаех — емоционалните последици от психическите наранявания на деца и как се проявяват по-късно, когато децата пораснат. Само си представих — да чуеш баща си, човека, от когото зависиш за оцеляването си, да желае смъртта ти. Колко ужасяващо е това за детето и колко травмиращо; как взривява отвътре самочувствието и достойнството ти.
Болката е твърде силна и огромна, за да я осъзнаеш напълно, и затова я преглъщаш, потискаш я, изтласкваш я. С течението на времето загубваш връзка с източника на травмата си, откъсваш се от корените на причината и забравяш. Един ден обаче обидата и гневът избухват — като огън от устата на дракон, — и грабваш пушка. Насочваш яростта не срещу баща си, който е мъртъв, забравен и недостижим, а срещу съпруга си — мъжът, който е заел неговото място в живота ти, който те обича и споделя леглото ти. Прострелваш го пет пъти в главата, вероятно без дори да знаеш защо.
Влакът пътуваше в нощта към Лондон. Най-после знаех как да установя контакт с Алисия.
И сега можех да започна.
9.
Двамата с Алисия седяхме и мълчахме.
Ставах все по-добър в тези мълчания, понасях ги по-добре, настанявах се по-удобно в тях и ги издържах. Чувствах се почти уютно да седя с нея в онази малка стая и да мълча.
Алисия държеше ръце в скута си и ритмично свиваше и отпускаше пръсти, като сърдечен ритъм. Беше с лице към мен, но не ме поглеждаше, а зяпаше през прозореца с решетки. Дъждът беше спрял и облаците се разкъсаха за момент, разкривайки бледосиньо небе. След това се появи друг облак, сив, и го закри отново. И после заговорих:
— Осъзнах нещо. Каза ми го братовчед ти.
Изрекох думите колкото мога по-внимателно. Алисия не реагира и затова продължих:
— Пол сподели, че когато си била малка, си чула баща ти да казва нещо съкрушително. След автомобилната злополука, убила майка ти… Чула си го да казва, че би искал ти да беше умряла вместо нея.
Бях сигурен, че ще има някаква физическа реакция, като например потрепване на коленете, някакво потвърждение. Зачаках, но Алисия не показа нищо.