— Питам се какво мислиш за това, че Пол ми го е казал. Може да ти се стори предателство на доверие. Но аз мисля, че той имаше предвид твоите интереси. В края на краищата, аз се грижа за теб.
Никаква реакция. Поколебах се.
— Може да ти помогне, ако ти кажа нещо. Не, това може би е неискрено. Вероятно ще помогне на мен. Истината е, че те разбирам по-добре, отколкото си мислиш. Не искам да разкривам твърде много, но ти и аз сме преживели сходно детство, с подобни бащи. И двамата сме напуснали дома си при първа възможност. Скоро обаче сме открили, че географското разстояние няма голямо значение в света на психиката. Някои неща не се забравят лесно. Знам колко увреждащо е било детството ти. Важно е да разбереш колко сериозно е това. Думите на баща ти са равносилни на убийство на психиката. Той те е убил.
Този път имаше реакция.
Алисия рязко завъртя глава и погледна право в мен. Очите й сякаш ме изгаряха. Ако погледите можеха да убиват, щях да се строполя мъртъв. Посрещнах убийствения й поглед, без да трепна.
— Алисия, това е последният ни шанс. Сега седя тук без знанието или разрешението на професор Диомед. Ако продължавам да нарушавам правилата заради теб, ще ме уволнят. Ето защо ме виждаш за последен път. Разбираш ли?
Изрекох всичко това без никакви очаквания или емоции, изчерпан от надежда или чувства. Беше ми писнало да си блъскам главата в стена. Не очаквах реакция. И после…
Отначало помислих, че си въобразявам. Помислих, че ми се причува. Втренчих се в Алисия, затаил дъх. Сърцето ми биеше като обезумяло. Устата ми беше пресъхнала, когато попитах:
— Каза ли… нещо?
Тя не отговори. Сигурно се бях объркал. Бях си въобразил. Но после… се случи отново.
Устните на Алисия се раздвижиха бавно и болезнено. Гласът й беше дрезгав и скърцаше като ръждясала панта, която се нуждае от смазване.
— Какво… — прошепна тя и млъкна, а после повтори: — Какво… какво…
За момент двамата се втренчихме един в друг. Очите ми бавно се изпълниха със сълзи — на учудване, вълнение и благодарност.
— Какво искам ли? — попитах. — Искам да говориш… да говориш с мен, Алисия…
Тя се вгледа в мен. Мислеше за нещо. Накрая явно взе решение и бавно кимна.
— Добре.
10.
— Какво е казала?
Професор Диомед се втренчи в мен стъписан и изумен. Бяхме навън и пушехме. Видях, че е развълнуван, защото изпусна пурата си на земята, без дори да забележи.
— Тя е проговорила? Алисия е проговорила наистина?
— Да.
— Невероятно. Ти беше прав. А аз сбърках.
— Съвсем не. Аз сгреших, че се срещнах с нея без твоето разрешение, професоре. Съжалявам, но имах инстинктивно предчувствие…
Диомед махна пренебрежително с ръка на извинението ми и довърши изречението вместо мен.
— И си последвал интуицията си. Аз бих направил същото, Тео. Браво!
Нямах желание да празнувам.
— Все още не трябва да сме прекадени оптимисти. Вярно, това е пробив, но няма гаранция. Алисия може да се върне към предишното си състояние, или да се влоши по всяко време.
Диомед кимна.
— Прав си. Трябва да организираме официална проверка и да разпитаме Алисия колкото е възможно по-скоро. Да я представим пред комисия, ти и аз и някой от фонда. Джулиан ще свърши работа. Той е безобиден…
— Избързваш. Не ме слушаш. Рано е. Нещо такова ще я уплаши. Трябва да действаме бавно.
— Важно е фонда да знае…
— Не, още не. Може би проговарянето й е било еднократно. Нека не съобщаваме нищо. Още не.
Диомед кимна, възприемайки думите ми. Протегна ръка и стисна рамото ми.
— Браво повтори той. — Гордея се с теб.
Изпитах гордост — син, поздравен от баща си. Съзнавах желанието си да доставя удоволствие на професора, да оправдая доверието му в мен и да го накарам да се гордее. Разчувствах се и запалих цигара, за да прикрия емоциите си.
— Какво следва сега?
— Сега продължаваш — отвърна Диомед. — Продължаваш да работиш с Алисия.
— Ами ако Стефани разбере?
— Забрави за Стефани. Остави я на мен. Ти се съсредоточи върху Алисия.
Така и направих.
* * *
На следващия сеанс разговаряхме с Алисия, без да спираме. Да слушам Алисия, беше непознато и някак смущаващо изживяване след толкова дълго мълчание. Отначало тя говореше колебливо и предпазливо, все едно се опитва да върви, но краката отдавна не са се движили. Скоро започна да крачи по-уверено, да набира скорост и пъргавина и да подтичва през изреченията, сякаш никога не бе мълчала — което в известен смисъл беше точно така.