Сеансът приключи и аз отидох в кабинета си. Седнах зад бюрото и започнах да записвам онова, което тя каза, докато все още е прясно в съзнанието ми. Написах всичко, дума по дума, пресъздавайки го възможно най-точно и правилно.
Както ще видите, историята е невероятна, няма съмнение в това.
Дали ще повярвате, или не, зависи от вас.
11.
Алисия седна на стола срещу мен в стаята за терапия.
— Преди да започнем — рекох, — имам няколко въпроса към теб. Бих искал да изясним някои неща…
Алисия не отговори. Само ме гледаше с онзи неин неразгадаем поглед.
— По-точно искам да разбера мълчанието ти — продължих. — Искам да знам защо отказваше да говориш.
Алисия изглеждаше разочарована от въпроса. Обърна глава и се загледа през прозореца.
Седяхме мълчаливо една-две минути. Помъчих се да овладея напрежението, което изпитвах. Временен ли се оказа пробивът? Бяхме ли се върнали в предишното положение? Не можех да позволя това да се случи.
— Алисия, знам, че е трудно. Но щом започнеш да говориш, ще установиш, че е по-лесно, обещавам.
Никаква реакция.
— Опитай се. Моля те. Не се отказвай сега, когато постигнахме такъв напредък. Продължавай. Кажи ми… защо не искаше да говориш?
Тя се обърна, втренчи се в мен със смразяващ поглед и тихо заговори:
— Нищо… Нямам да кажа нищо.
— Не съм сигурен, че ти вярвам. Мисля, че имаш да кажеш много неща.
Мълчание. Алисия повдигна рамене и каза:
— Вероятно… вероятно си прав.
— Продължавай.
Тя се поколеба и после рече:
— Отначало, когато Гейбриъл… когато той умря… не можех, опитах се… но не можех… да говоря. Отварях уста… но не излизаше звук. Като насън… когато се опитваш да извикаш… но не можеш.
— Била си в състояние на шок. Но през следващите няколко дни гласът ти сигурно се е възвърнал…
— Дотогава вече… изглеждаше безсмислено. Беше късно.
— Късно? Да говориш в своя защита?
Алисия се вгледа в мен, но не каза нищо. На устните й трептеше загадъчна усмивка.
— Кажи ми защо започна да говориш отново.
— Знаеш отговора.
— Така ли?
— Заради теб.
— Заради мен? — Погледнах я изненадано.
— Защото ти дойде тук.
— И това промени нещо?
— Промени… всичко. — Алисия зашепна и се втренчи в мен, без да мига. — Искам да разбереш… какво се случи с мен. Как се чувствах. Важно е… да разбереш.
— Искам да разбера. Затова ми даде дневника, нали? Защото искаше да разбера. Струва ми се, че хората, които са означавали най-много за теб, не са повярвали на историята за мъжа. Вероятно се питаш… дали аз ти вярвам.
— Ти ми вярваш — отговори тя.
Това не беше въпрос, а заявяване на факт, и аз кимнах.
— Да, вярвам ти. Хайде да започнем от там. В последното си вписване в дневника ти описваш мъжа, който е влязъл в дома ти. Какво се случи след това?
— Нищо.
— Нищо?
Алисия поклати глава.
— Не беше той.
— Не беше той? Тогава кой беше?
— Жан-Феликс. Искаше… беше дошъл да говорим за изложбата.
— Съдейки по дневника, ти, изглежда, не си била в настроение за гости.
Тя повдигна рамене.
— Жан-Феликс стоя ли дълго?
— Не. Помолих го да си върви. Той не искаше. Беше разстроен. Разкрещя ми се малко, но после си тръгна.
— А след това? — попитах. — Какво се случи, след като Жан-Феликс си отиде?
Алисия поклати глава.
— Не искам да говоря за това.
— Не?
— Още не.
Очите й се втренчиха в моите за момент, а после се стрелнаха към прозореца и се вгледаха в помръкващото небе отвъд решетките. Имаше нещо кокетно в начина, по който Алисия накланяше глава и в леката усмивка в ъгълчето на устата й. Това й доставя удоволствие, помислих си. Да ме държи във властта си.
— За какво искаш да говорим? — попитах.
— Не знам. За нищо определено. Искам само да говорим.
И така, говорихме. За Лидия и Пол, за майка й и за лятото, когато беше починала. Говорихме за детството на Алисия и за моето. Разказах й за баща си и как съм израснал в онази къща. Алисия изглеждаше любопитна да научи колкото може повече за миналото ми и какво ме е формирало и направило такъв, какъвто съм сега.
Помня, че си помислих — вече няма връщане назад.
Ние разбивахме и последните граници между терапевт и пациент. И скоро щеше да бъде невъзможно да се определи кой какъв е.
12.
На следващата сутрин отново се срещнахме. Днес Алисия изглеждаше някак различна — по-сдържана и по-предпазлива. Мисля, че това беше, защото се подготвяше да говори за деня на смъртта на Гейбриъл. Тя седеше срещу мен и за разлика от друг път през цялото време ме гледаше в очите. Започна да говори, без да я подканвам — бавно и замислено, и внимателно подбираше думите, сякаш предпазливо нанася щрихи върху платно.