— В онзи следобед бях сама. Знаех, че трябва да рисувам, но беше много горещо и мислех, че няма да издържа на жегата. Реших да опитам обаче. Занесох малкия вентилатор, който бях купила, в ателието в градината и после…
— И после?
— Телефонът ми иззвъня. Беше Гейбриъл. Обаждаше се да ми каже, че ще се върне късно от снимките.
— Правеше ли го обикновено? Обаждаше ли се да каже, че ще закъснее?
Алисия ме изгледа озадачено, сякаш въпросът й се стори странен, и поклати глава.
— Не. Защо?
— Чудя се дали не се е обадил по друга причина. Да провери как си? Съдейки по дневника ти, той може би се е тревожел за душевното ти състояние.
— О! — Алисия се замисли, слисана, и после бавно кимна. — Разбирам. Да, да, възможно е…
— Извинявай, че те прекъснах. Продължавай. Какво се случи след телефонното обаждане?
Тя се поколеба.
— След това го видях.
— Кого?
— Мъжът. Искам да кажа, че видях отражението му. В стъклото на прозореца. Той беше вътре — в ателието. Стоеше зад мен.
Алисия затвори очи и остана неподвижна. Последва дълго мълчание.
Заговорих тихо и кротко.
— Можеш ли да го опишеш? Как изглеждаше?
Тя отвори очи и се втренчи в мен.
— Беше висок… Силен. Не виждах лицето му… Беше си сложил маска, черна. Но виждах очите му. Те бяха две черни дупки. В тях нямаше светлина.
— Какво направи, когато го видя?
— Нищо. Бях много уплашена. Само го гледах… Той държеше нож в ръката си. Попитах го какво иска. Мъжът не отговори, само се усмихна. Казах, че имам пари в кухнята, в чантата си. А той се усмихна, поклати глава и рече: „Не искам пари.“ И се засмя. Ужасяващ смях, като хрущенето на счупено стъкло. Вдигна ножа и го доближи до шията ми. Острието опря в гърлото ми, в кожата ми… И после той ми каза да отида с него в къщата. — Алисия затвори очи, докато си спомняше. — Изведе ме от ателието навън, на моравата. Тръгнахме към къщата. Виждах портата към улицата, само на няколко метра. Бях толкова близо до нея… И нещо в мен пое контрола. Това беше… единственият ми шанс да избягам. Ритнах силно мъжа и се отскубнах от него. И побягнах. Хукнах към портата. — Тя отвори очи и се усмихна при спомена. — За няколко секунди бях свободна. — Усмивката й помръкна. — И после той се нахвърли върху мен. Откъм гърба ми. Паднахме на земята… Мъжът запуши с ръка устата ми и почувствах студеното острие на ножа върху гърлото си. Мъжът каза, че ще ме убие, ако помръдна. Лежахме там няколко секунди. Усещах дъха му върху лицето си. Вонеше. И след това той ме дръпна да стана и ме завлече в къщата.
— И после? Какво се случи?
— Мъжът заключи вратата и аз бях хваната в капан.
Дишането на Алисия стана тежко и бузите й се зачервиха. Притесних се, че състоянието й се дестабилизира, и осъзнах, че я притискам твърде много.
— Нуждаеш ли се от почивка? — попитах.
Алисия поклати глава.
— Нека продължим. Чаках достатъчно дълго да кажа това. Искам да приключа.
— Сигурна ли си? Може би е добре да си починеш малко.
Тя се поколеба.
— Може ли цигара?
— Цигара? Не знаех, че пушиш.
— Не пуша. По-рано пушех. Може ли да ми дадеш цигара?
— Откъде знаеш, че пуша?
— Долавям мириса на тютюн по теб.
— О! — Усмихнах се малко смутено. — Добре. Да излезем навън.
13.
Вътрешният двор беше пълен с пациентки. Бяха се скупчили на обичайните си групи, клюкарстваха, спореха и пушеха. Някои бяха увили ръце около тялото си и потропваха с крака, за да се стоплят.
Алисия сложи цигарата между устните си, като я държеше между дългите си пръсти. Запалих цигарата й. Пламъкът близна върха на цигарата, който тихо изпращя и проблесна в червено. Алисия вдиша дълбоко дима, без да откъсва поглед от очите ми. Изглежда, се забавляваше.
— Ти няма ли да запалиш? Или е неприлично? Да пушиш с пациентка?
Помислих си, че тя ми се присмива. Но Алисия беше права — нямаше правило, което да забранява на член на персонала и пациентка да пушат заедно. Но когато служителите пушеха, те обикновено го правеха тайно, промъкваха се до аварийния изход в задната част на сградата. Определено не пушеха пред пациентките. Имах чувството, че нарушавам правилата, като стоя тук във вътрешния двор и пуша с Алисия. И вероятно си въобразявах, но усещах, че ни наблюдават. Чувствах, че Кристиан ни шпионира от прозореца. Спомних си думите му: „Хората с гранично личностно разстройство са много прелъстителни.“