Вгледах се в очите на Алисия. Те не бяха прелъстителни. Не бяха дори дружелюбни. Зад тези очи имаше проницателен ум, остър интелект, който едва сега се събужда. Алисия Беренсън беше сила, с която трябваше да се съобразявам. Едва сега го разбрах.
Вероятно заради това Кристиан бе решил, че трябва да я тъпче с медикаменти. Страхуваше ли се от онова, което тя може да направи или да каже? И аз малко се страхувах от нея. Е, не точно, че се страхувах, по-скоро бях нащрек и неспокоен. Знаех, че трябва да внимавам.
— Защо не? — рекох. — И аз ще запаля.
Извадих си цигара и я запалих. Пушихме мълчаливо известно време и се гледахме в очите, само на няколко сантиметра един от друг, докато почувствах странно пубертетско смущение и отместих поглед встрани. Опитах се да го прикрия, като посочих вътрешния двор.
— Да се разходим ли и да поговорим?
Алисия кимна.
— Добре.
Тръгнахме покрай оградата по периметъра на двора. Другите пациентки ни наблюдаваха. Зачудих се какво ли си мислят. На Алисия, изглежда, й беше все едно. Тя сякаш не ги забелязваше. Вървяхме мълчаливо няколко минути и после Алисия попита:
— Искаш ли да продължа?
— Ако искаш, да… Готова ли си?
Тя кимна.
— Да.
— Какво се случи, когато влязохте в къщата?
— Мъжът каза, че… иска питие. И аз му дадох една от бирите на Гейбриъл. Аз не пия бира. Нямах нищо друго в къщата.
— И после?
— Той започна да говори.
— За какво?
— Не си спомням.
— Не?
— Не.
Алисия млъкна. Изчаках колкото може по-дълго и след това я подканих.
— Нека продължим. Били сте в кухнята. Как се чувстваше?
— Не… Не си спомням да съм чувствала нещо.
Кимнах.
— Това не е необичайно за такива ситуации. Не е само случай на реакция „бягай или се бий“. Има и трета реакция, когато сме под атака — вцепеняваме се.
— Не се вцепених.
— Не?
— Не. — Тя ме изгледа свирепо. — Подготвях се. Готвех се… да се бия. Готвех се… да го убия.
— Разбирам. И как възнамеряваше да го направиш?
— С пушката на Гейбриъл. Знаех, че трябва да се добера до пушката.
— Пушката в кухнята ли беше? Ти ли я сложи там? Това си написала в дневника.
Алисия кимна.
— Да, в бюфета до прозореца. — Тя дръпна дълбоко от цигарата и издиша дълга струя дим. — Казах му, че искам да пия вода и отидох да взема чаша. Прекосих кухнята. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато извървя няколко крачки. Стъпка по стъпка стигнах до бюфета. Ръката ми трепереше… Отворих го…
— И?
— Бюфетът беше празен. Пушката я нямаше. И после чух мъжът да казва: „Чашите са в бюфета вдясно.“ Обърнах се и видях, че той държи пушката. Беше я насочил към мен и се смееше.
— И после?
— После?
— Какво си мислеше?
— Че това беше последният ми шанс да избягам, а сега той ще ме убие.
— Мислеше, че ще те убие?
— Знаех, че ще ме убие.
— Но тогава защо се е забавил? — попитах. — Защо не го е направил веднага щом е влязъл в къщата?
Алисия не отговори. Погледнах я. За моя изненада, на устните й играеше усмивка.
— Когато бях малка — каза тя, — леля Лидия имаше котка. На тигрови ивици. Не я харесвах много. Беше дива и понякога ме драскаше. Беше лоша и жестока.
— Но животните действат по инстинкт! Могат ли да бъдат жестоки?
Алисия ме погледна съсредоточено.
— Могат да бъдат жестоки. Онази котка беше жестока. Носеше разни неща от полето — мишки или птичета, които беше уловила. И те винаги бяха полуживи. Ранени, но живи. И котката не ги убиваше, а си играеше с тях.
— Разбирам. Говориш така, сякаш искаш да кажеш, че си била плячка на този мъж. И че той е играл някаква садистична игра е теб. Така ли?
Алисия хвърли фаса си на земята и го настъпи.
— Дай ми още една.
Дадох й пакета. Тя извади цигара и я запали сама. Пуши мълчаливо за момент и след това продължи:
— Гейбриъл щеше да се върне в осем. Оставаха още два часа. Непрекъснато поглеждах часовника. „Какво има? — попита мъжът. — Не ти ли е приятно да бъдеш с мен?“ И погали кожата ми е дулото на пушката, като го прокара нагоре и надолу по ръката ми. — Алисия потрепери при спомена. — Казах му, че Гейбриъл ще се върне всеки момент. „И какво? — попита той. — Ще те спаси ли?“
— И ти какво отговори?
— Не казах нищо. Продължих да гледам часовника… и после телефонът ми иззвъня. Беше Гейбриъл. Мъжът ми каза да отговоря на обаждането. Държеше пушката, опряна в главата ми.
— И какво каза Гейбриъл?
— Каза, че… фотосесията се превръща в кошмар, и затова трябва да вечерям без него. Щял да се върне най-рано в десет. Затворих и казах: „Съпругът ми се връща. Ще бъде тук след няколко минути. Трябва да си тръгнеш, преди той да се е върнал.“ Мъжът се изсмя и рече: „Но аз го чух да казва, че ще се върне най-рано в десет. Имаме да убиваме часове. Донеси въже. Или тиксо, или нещо такова. Искам да те завържа.“ Направих каквото ми каза той. Знаех, че положението вече е безнадеждно. Знаех как ще завърши.