Алисия млъкна и ме погледна. Видях силните чувства в очите й и се запитах дали не я притискам твърде много.
— Може би трябва да си починем — предложих.
— Не. Трябва да довърша. Искам да го кажа. — Тя заговори по-бързо: — Нямах въже, затова взех телта за окачване на платната за рисуване. Мъжът ме накара да отида в дневната. Придърпа единия от столовете е отвесни облегалки от масата за хранене и ми каза да седна. Започна да увива телта около глезените ми, завързвайки ме за стола. Чувствах как телта се впива в мен. „Моля те — казах. — Моля те…“, но той не искаше да чуе. Завърза китките ми зад гърба ми. Вече бях сигурна, че ще ме убие. Иска ми се… да го беше направил.
Алисия изрече злобно последните думи. Стреснах се от силата на гнева й.
— Защо искаш?
— Защото онова, което направи той, беше по-лошо.
За секунда си помислих, че Алисия ще се разплаче. Преборих се с внезапното си желание да я прегърна, да я притисна в обятията си, да я целуна, да я окуража и да й обещая, че е в безопасност. Въздържах се. Угасих цигарата си върху стената от червени тухли.
— Мисля, че някой трябва да се грижи за теб — рекох. — Аз искам да се грижа за теб, Алисия.
— Не. — Тя категорично поклати глава. — Не искам това от теб.
— А какво искаш?
Алисия не отговори. Обърна се и влезе вътре.
14.
Запалих лампата в стаята за терапия и затворих вратата. Когато се обърнах, Алисия вече беше седнала, но не на нейния стол. Седеше на моя стол.
Това беше показателен жест и при други обстоятелства бих изследвал значението му заедно с нея. Сега обаче не казах нищо. Ако сядането на моя стол означаваше, че Алисия е постигнала надмощие, да, така беше. Нямах търпение да стигна до края на историята й сега, когато бяхме толкова близо до него. Затова седнах и я зачаках да заговори. Тя притвори очи и застана абсолютно неподвижно. Накрая каза:
— Бях завързана за стола и всеки път, когато се извъртах, телта се врязваше по-дълбоко в краката ми и те се разкървавиха. Изпитах облекчение, когато се съсредоточих върху разрязванията вместо върху мислите си. Мислите ми бяха твърде страшни… Мислех, че никога повече няма да видя Гейбриъл. Мислех, че ще умра.
— Какво се случи после?
— Стори ми се, че седяхме там цяла вечност. Странно, винаги съм мислила, че страхът е студено усещане, но не е така. Страхът изгаря като огън. В стаята беше ужасно горещо. Прозорците бяха затворени и щорите — спуснати. Въздухът беше застинал, задушен и тежък. Капки пот от челото ми се стичаха в очите ми и пареха. Долавях миризмата на алкохол от мъжа и вонята на потта му, докато той пиеше и говореше. Непрекъснато говореше. Не го слушах и не чух много от нещата, които каза. Чувах една голяма тлъста муха, която бръмчеше между щорите и прозореца. Беше се заклещила и тупкаше по стъклото. Туп-туп-туп. Мъжът ми задаваше въпроси за мен и Гейбриъл — как сме се запознали, от колко време сме заедно, дали сме щастливи. Реших, че ако поддържам разговора, имам по-голям шанс да остана жива. Затова отговарях на въпросите му — за мен, Гейбриъл, работата ми. Говорех за всичко, което поиска той. Само за да печеля време. Непрекъснато поглеждах часовника. И после изведнъж стана десет… И след това… десет и половина. А Гейбриъл все още го нямаше. „Той закъснява — подхвърли мъжът. — Може би няма да се прибере.“ „Ще дойде“ — настоях. „Е, добре, че съм тук да ти правя компания“ — отвърна той. И после часовникът удари единайсет и чух кола навън. Мъжът отиде до прозореца, погледна навън и рече: „Идеално подбран момент.“
* * *
Алисия каза, че след това всичко се случило много бързо.
Мъжът я сграбчил и завъртял стола й така, че тя да е с гръб към вратата. Казал й, че ще застреля Гейбриъл в главата, ако Алисия пророни една дума или издаде звук. И после изчезнал. Минута по-късно лампите угаснали и всичко потънало в мрак. Външната врата се отворила и после се затворила.
— Алисия? — извикал Гейбриъл.
Нямало отговор и той отново я извикал по име. Влязъл в дневната и я видял до камината, седнала с гръб към него.
— Защо седиш в тъмното? — попитал Гейбриъл, но тя не отговорила. Алисия?
Алисия полагала усилия да мълчи. Искала да извика, но очите й били привикнали с мрака и виждала проблясването на пушката в сенките в ъгъла на стаята срещу нея, където стоял мъжът. Той бил насочил пушката към Гейбриъл. Алисия мълчала заради съпруга си.