— Алисия? — Гейбриъл тръгнал към нея. — Какво става тук?
Точно когато Гейбриъл протегнал ръка да я докосне, мъжът изскочил от мрака. Алисия изпищяла, но вече било късно. Мъжът повалил Гейбриъл на пода. Вдигнал пушката като чук и я стоварил върху главата на Гейбриъл с противен глух трясък — един път, два пъти, три пъти. Гейбриъл лежал в безсъзнание и окървавен. Мъжът го вдигнал и го сложил да седне. Завързал го за стола, използвайки телта. Гейбриъл се размърдал, когато дошъл в съзнание.
— Какво става, по дяволите? Какво…
Мъжът вдигнал пушката и се прицелил в Гейбриъл. Разнесъл се изстрел. И още един. И още един. Алисия се разпищяла. Мъжът продължил да стреля. Прострелял Гейбриъл в главата шест пъти. След това хвърлил пушката на пода.
И излязъл, без да пророни нито дума.
15.
Сега знаете цялата история. Алисия Беренсън не беше убила съпруга си. Някакъв безлик неканен гост бе нахлул в дома им и в очевидно немотивиран акт на злоба беше застрелял Гейбриъл и после бе изчезнал в нощта. Алисия беше напълно невинна.
Ако вярвате на нейното обяснение.
Аз не повярвах на нито една дума.
Освен очевидните несъответствия и неточности — например фактът, че Гейбриъл не беше прострелян шест пъти, а само пет — единият куршум беше изстрелян в тавана, — Алисия не беше заварена завързана на стол, а да стои в средата на стаята, след като е прерязала вените си. Тя не спомена, че мъжът я е развързал, нито обясни защо не е разказала на полицията тази версия за събитията още в самото начало.
Не, аз знаех, че тя лъже. И се ядосах, че Алисия ме излъга в очите, нагло и безсмислено. За секунда се запитах дали не ме изпитва, за да види дали ще приема историята. Ако е така, бях твърдо решен да не издавам нищо. Седях и мълчах. Необичайно за нея, Алисия заговори първа:
— Уморена съм. Искам да спра.
Кимнах. Не можех да възразя.
— Нека продължим утре — добави тя.
— Има ли още какво да кажеш?
— Да. Едно последно нещо.
— Добре — съгласих се. — Утре.
Юри чакаше в коридора. Той придружи Алисия до стаята й, а аз отидох в кабинета си.
Както казах, от години имам навика да записвам всеки сеанс веднага щом приключи. Практиката да запише точно какво е било казано през изтеклите петдесет минути, е от изключително важно значение за терапевта — иначе голяма част от подробностите се забравят и силата на емоциите се изгубва.
Седнах зад бюрото си и колкото мога по-бързо, записах всичко, което се беше случило между мен и Алисия. Веднага щом приключих, закрачих по коридорите, носейки листовете със записките си.
Почуках на вратата на Диомед. Никой не отговори, затова почуках отново. Пак нямаше отговор. Открехнах вратата и видях, че Диомед спи дълбоко на тясната кушетка.
— Професоре? — повиках го и след това повторих по-силно: — Професор Диомед?
— Какво става? Какво се е случило?
— Трябва да говоря с теб. Да дойда ли по-късно?
Той се намръщи и поклати глава.
— Почивах си малко. Винаги го правя, след като обядвам. Помага ми да изкарам следобеда. Превръща се в необходимост, когато остарееш. — Диомед се прозя и стана. — Влез, Тео. Седни. Като те гледам, става дума за нещо важно.
— Да, така мисля.
— За Алисия ли е?
Кимнах. Седнах пред бюрото, а той се настани зад него. Косата му стърчеше на една страна и Диомед все още изглеждаше сънен.
— Сигурен ли си, че не трябва да дойда по-късно?
Той поклати глава и си наля чаша вода от каната.
— Вече съм буден. Казвай какво има?
— Бях с Алисия. Разговаряхме… Нуждая се от напътствия.
Диомед кимна. Изглеждаше все по-разсънен с всяка изминала секунда, и по-заинтересуван.
— Казвай.
Започнах да чета от записките си. Преразказах му целия сеанс. Повторих думите на Алисия колкото мога по-точно и предадох историята, която ми беше разказала тя: как мъжът, който я шпионирал, нахлул в дома й, взел я в плен и прострелял и убил Гейбриъл.
Когато приключих, настъпи дълго мълчание. Изражението на Диомед не издаваше нищо. Той измъкна кутия пури от чекмеджето на бюрото си, взе малка сребърна резачка, пъхна края на пурата в нея и го отряза.
— Нека започнем с контратрансфера — каза професорът. — Разкажи ми за твоите емоционални преживявания. Започни отначало. Докато тя ти разказваше историята, ти какви чувства изпитваше?
Замислих се.
— Предполагам, че се чувствах развълнуван. И неспокоен. Страхувах се.
— Страхуваше се? Страхът твой ли беше или неин?