— Мисля, че и на двамата.
— И от какво се страхуваше?
— Не съм сигурен. Може би от провал. Бях много заинтригуван от случая, знаеш го.
Диомед кимна.
— Какво друго?
— И чувство на неудовлетвореност. По време на сеансите често го изпитвах.
— И гняв?
— Да, предполагам.
— Чувствал си се като неудовлетворен баща, който се занимава с трудно дете?
— Да. Искам да й помогна, но не знам дали тя иска да й помогна.
Професорът кимна.
— Нека поговорим за чувството на гняв. Как се прояви?
Поколебах се.
— Ами, често излизам от сеансите с ужасно главоболие.
— Да, точно така — каза Диомед. — Чувството трябва да се прояви по един или друг начин. „Стажант, който остане спокоен, ще се разболее.“ Кой е казал това?
— Не знам. — Повдигнах рамене. — Лошо ми е и съм притеснен.
Диомед се усмихна.
— Пък и ти вече не си стажант, въпреки че тези чувства никога не преминават напълно. — Той взе пурата си. — Хайде да излезем навън да пушим.
* * *
Отидохме на аварийното стълбище. Диомед пафка известно време, докато размишляваше. Накрая явно стигна до някакво заключение.
— Знаеш ли, Алисия лъже — каза той.
— Имаш предвид за мъжа? И че е убил Гейбриъл?
— Не само за това.
— За какво друго?
— За всичко. Цялата невероятна история. Не вярвам на нито една дума от нея.
Сигурно съм изглеждал доста стъписан. Подозирах, че Диомед няма да повярва на някои елементи на разказа на Алисия, но не очаквах, че ще отхвърли всичко.
— Не вярваш ли за мъжа?
— Не. Не вярвам, че той някога е съществувал. Това е фантазия. От началото до края.
— Защо си толкова сигурен?
Професорът ми отправи странна усмивка.
— Наречи го интуиция. Години професионален опит с фантазии. — Опитах се да го прекъсна, но той ме изпревари, като махна с ръка. — Разбира се, не очаквам да си съгласен с мен, Тео. Ти си силно съпричастен към Алисия и чувствата ти са свързани с нейните като заплетено кълбо прежда. Това е целта на напътствията — да ти помогнат да разплетеш нишките на преждата и да видиш коя е твоята и коя е нейната. И щом се дистанцираш и получиш яснота, мисля, че ще изпитваш съвсем различни чувства за преживяването си с Алисия Беренсън.
— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш.
— Ами, откровено казано, мисля, че тя играе роля пред теб. Манипулира те. И смятам, че изпълнението й е специално режисирано, за да призове твоите кавалерски… и да речем, романтични инстинкти. За мен от самото начало беше очевидно, че ти възнамеряваш да я спасиш. Убеден съм, че е било очевидно и за Алисия. Ето защо Алисия те прелъстява.
— Говориш като Кристиан. Тя не ме е прелъстила. Абсолютно съм способен да устоя на сексуалните проекции на пациентка. Не ме подценявай, професоре.
— Не подценявай нея. Алисия прави страхотно изпълнение. — Диомед поклати глава и погледна към сивите облаци. — Уязвимата жена под атака, сама нуждаеща се от защита. Алисия се е поставила в ролята на жертва, а за онзи мъж е определила ролята на злодея, докато всъщност Алисия и мъжът са едно и също. Тя е убила Гейбриъл. Алисия е виновна, но все още отказва да признае вината си. Затова тя се раздвоява, дисоциира се и фантазира — Алисия става невинна жертва, а ти си нейният защитник. И като се поддаваш на тази фантазия, ти й позволяваш да отхвърли цялата отговорност.
— Не съм съгласен с това. Не мисля, че Алисия лъже, поне не съзнателно. Най-малкото тя вярва, че историята й е истина.
— Да, вярва. Алисия е под атака, но от собствената си психика, не от външния свят.
Знаех, че това не е вярно, но нямаше смисъл да споря повече. Угасих цигарата си.
— Как мислиш, че трябва да постъпя?
— Трябва да я принудиш да се изправи пред истината. Само тогава Алисия ще има надежда да се възстанови. Трябва категорично да откажеш да приемеш историята й. Да я предизвикаш. Да настояваш тя да ти каже истината.
— Мислиш ли, че ще ми я каже?
Диомед повдигна рамене.
— Никой не може да каже — отвърна той и всмукна продължително от пурата си.
— Добре. Утре ще говоря с нея.
Диомед изглеждаше малко смутен и отвори уста, сякаш се готвеше да добави още нещо, но размисли. Кимна и стъпка пурата си с вид, че разговорът ни е приключил.
— Утре — повтори той.
16.
След работа отново проследих Кати до парка. И разбира се, любовникът й я чакаше на същото място, където се срещнаха предишния път. Целунаха се и се награбиха като тийнейджъри.
Кати погледна към мен и за секунда си помислих, че ме видя, но не. Тя имаше очи само за него. Този път се опитах да го огледам по-добре, но пак не видях ясно лицето му, въпреки че в телосложението му имаше нещо познато. Имах чувството, че съм го виждал някъде.