Двамата тръгнаха към Камдън и влязоха в един пъб, „Роза и корона“, долнопробно на вид място. Седнах да чакам в кафенето отсреща. Те излязоха след около час. Кати го беше прегърнала и го целуваше. Целуваха се известно време на улицата. Догади ми се, докато ги гледах. Изгарях от омраза.
Най-после Кати му каза довиждане и се пуснаха. Тя тръгна. Мъжът се обърна и пое в противоположната посока. Не проследих нея.
Проследих него.
Той спря да чака на автобусната спирка. Застанах зад него. Вгледах се в гърба и раменете му и си представих как се хвърлям към него и го блъскам под идващия автобус. Но не го блъснах. Мъжът се качи в автобуса. Аз също.
Предположих, че той ще си отиде направо вкъщи, но мъжът не го направи. Смени два автобуса. Следвах го от разстояние. Той отиде в Ийст Енд и влезе в склад, където стоя половин час. След това пак се качи на автобус. Обади се два пъти по телефона, като говореше тихо и често се подсмихваше. Зачудих се дали говори с Кати. Чувствах се все по-отчаян и обезверен. Но бях и упорит и отказвах да отстъпя.
Мъжът най-после се отправи към дома си. Слезе от автобуса и зави по тиха улица с дървета от двете страни. Продължаваше да говори по телефона си. Вървях след него, спазвайки дистанция. Улицата беше безлюдна. Ако се обърне, щеше да ме види. Но той не го направи.
Минах покрай къща с градина с камъни и кактуси. Действах, без да мисля — тялото ми сякаш се движеше само. Ръката ми се протегна над ниската ограда на градината и взе камък. Усетих тежестта му в ръцете си. Те знаеха какво да направят: бяха решили да убият мъжа, да разбият черепа на този негоден за нищо боклук. Подчинявах се на всичко това, като изпаднал в транс, промъквах се зад него, безшумно настъпвах и се приближавах. Скоро бях достатъчно близо до него. Вдигнах камъка и се приготвих да го ударя с всичка сила. Щях да го поваля на земята и да строша главата му. Бях толкова близо, че ако не говореше по телефона, той щеше да ме чуе.
Вдигнах камъка и…
Вляво зад мен се отвори външна врата. Чу се разговор, „благодаря“ и „довиждане“ на висок глас, докато някакви хора излизаха от къщата. Вцепених се. Любовникът на Кати спря и погледна към шума и към къщата. Отстъпих встрани и се скрих зад едно дърво. Той не ме видя.
Мъжът продължи да върви, но аз не го последвах. Прекъсването ме беше стреснало и изтръгнало от унеса. Камъкът падна от ръката ми и изтрака на земята. Не изпусках от поглед мъжа. Той се приближи до външната врата на една къща, отключи и влезе.
Няколко секунди по-късно лампата в кухнята светна. Мъжът стоеше в профил близо до прозореца. От улицата се виждаше само половината стая. Той говореше с някой, когото не виждах. Докато разговаряха, мъжът отвори бутилка вино. Те седнаха и започнаха да се хранят. И после съзрях събеседника му. Беше жена. Дали беше съпругата му? Не я видях ясно. Той я прегърна и я целуна.
Оказва се, че аз не бях единственият измамен.
Мъжът се беше върнал в дома си, след като беше целувал моята съпруга, и ядеше храната, която му беше приготвила тази жена, сякаш не се е случило нищо. Знаех, че не мога да оставя нещата дотук — трябваше да направя нещо. Но какво? Въпреки фантазиите си за убийство, аз не бях убиец. Не можех да го убия.
Трябваше да измисля нещо по-хитро.
17.
Първото, което смятах да направя сутринта, беше да се оправя с Алисия. Възнамерявах да я накарам да признае, че ме е излъгала, че мъжът е убил Гейбриъл, и да я принудя да се изправи пред истината.
За жалост, така и не ми се предостави възможност.
В приемната ме чакаше Юри.
— Тео, трябва да говоря с теб…
— Какво има?
Вгледах се в него. Лицето му се беше състарило за една нощ. Той изглеждаше съсухрен, блед, безкръвен. Нещо се беше случило.
— Стана нещастен случай — каза Юри. — Алисия… взела е свръхдоза.
— Какво? Мъртва ли е?
Той поклати глава.
— Все още е жива, но…
— Слава Богу…
— Но е в кома. Състоянието й не изглежда добро.
— Къде е тя?
Юри ме поведе през серия заключени коридори. Стигнахме до интензивното отделение. Алисия беше в самостоятелна стая. Апарат за електрокардиография и апарат за изкуствена белодробна вентилация поддържаха живота й в кома. Очите й бяха затворени.
В стаята бяха Кристиан и една лекарка. Лицето му беше мъртвешки бледо за разлика от лицето на лекарката от спешното отделение, която имаше тъмен слънчев загар — очевидно наскоро се бе върнала от почивка. Не изглеждаше освежена. Изглеждаше изтощена.