— Алисия, отговори ми! Алисия… О, Боже…
Продължих да мълча.
Как можех да говоря? Гейбриъл ме беше осъдил на смърт.
Мъртвите не говорят.
Развързах телта около глезените си и станах от стола. Протегнах ръце към пода. Пръстите ми се увиха около пушката. Беше гореща и тежка. Заобиколих стола и застанах с лице към Гейбриъл. По бузите му се стичаха сълзи. Очите му се отвориха широко.
— Алисия? Ти си жива… Слава Богу, че си…
Иска ми се да кажа, че нанесох удар заради онеправданите, че защитих измамените и хората с разбити сърца и че Гейбриъл имаше очи на тиранин, очите на баща ми. Но вече няма да лъжа. Истината е, че Гейбриъл изведнъж имаше моите очи, а аз имах неговите. В някакъв момент се бяхме разменили.
Сега разбрах. Никога нямаше да бъда в безопасност. Никога нямаше да бъда обичана. Всичките ми надежди рухнаха и всичките ми мечти бяха разбити. Не остана абсолютно нищо. Баща ми беше прав. Не заслужавам да живея. Аз бях нищожество. Това ми причини Гейбриъл.
Това е истината. Аз не убих Гейбриъл. Той уби мен.
Аз само натиснах спусъка.
2.
— Няма нищо по-жалко от това да видиш всичките вещи на някого, събрани в кашон — каза Индира.
Кимнах и тъжно огледах стаята.
— Изненадващо е колко малко вещи има Алисия. Като си помисля колко много боклуци трупат другите пациентки… Тя има няколко книги, няколко рисунки и дрехите й.
С Индира разчиствахме стаята на Алисия по нареждане на Стефани.
— Тя едва ли ще се събуди някога — каза Стефани. — А честно казано, леглото ни трябва.
Работехме мълчаливо през повечето време и решавахме какво да оставим на склад и какво да изхвърлим. Внимателно прегледах вещите на Алисия. Исках да се уверя, че няма нищо уличаващо — нищо, което може да ме препъне.
Зачудих се как Алисия е успяла толкова дълго да крие дневника си. На всяка пациентка се разрешаваше да си донесе малко количество лични вещи при приемането й в „Дъбравата“. Алисия си беше взела портфолио със скици и предположих, че по този начин е внесла дневника в клиниката. Отворих портфолиото и прелистих рисунките. Повечето бяха незавършени скици с молив и етюди. Няколко небрежни щрихи, нахвърляни на лист, които веднага оживяха, изумително емоционални, улавящи непогрешимо приликата.
Показах скицата на Индира и казах:
— Това си ти.
— Какво? Не…
— Ти си.
— Така ли?
Индира изглеждаше доволна и се вгледа внимателно в скицата.
— Наистина ли мислиш, че съм аз? Не съм я забелязала да ме рисува. Чудя се кога го е направила. Хубава е, нали?
— Да. Трябва да я запазиш.
Индира направи гримаса и ми върна скицата.
— Не мога да го направя.
— Разбира се, че можеш. Алисия няма да има нищо против. — Усмихнах се. — Никой няма да разбере.
— Предполагам… — Тя погледна картината, подпряна на стената, на която бяхме изобразени аз и Алисия на аварийното стълбище на горящата сграда; картината, която Елиф беше обезобразила.
— Ами тази? — попита Индира. — Ще я вземеш ли?
Поклатих глава.
— Ще се обадя на Жан-Феликс. Той може да я прибере.
Индира кимна.
— Жалко, че не можеш да я задържиш.
Погледнах отново картината. Не я харесвах. От всичките картини на Алисия тази беше единствената, която не харесвам. Това беше странно, като се има предвид, че тя беше нарисувала мен.
Нека изясня нещата. Не мислех, че Алисия ще застреля Гейбриъл. Това е важно. Не възнамерявах и не очаквах, че Алисия ще го убие. Исках само тя да знае истината за брака им, както я разбрах аз. Смятах да й покажа, че Гейбриъл не я обича, че животът й е лъжа и че бракът им е измама. Едва тогава Алисия щеше да има шанс, като мен, да си изгради нов живот от развалините; живот, основаващ се на истина, не на лъжи.
Тогава нямах представа за историята на психическа нестабилност на Алисия. Ако знаех, нямаше да я притисна толкова много. И през ум не ми беше минавало, че тя ще реагира така. И когато историята й се разчу в пресата и съдиха Алисия за убийство, аз изпитах силно чувство за лична отговорност и желание да изкупя вината си и да докажа, че не съм виновен за случилото се. Затова кандидатствах за работата в „Дъбравата“. Исках да помогна на Алисия да преживее последиците от убийството, да разбере какво се е случило, да го преодолее и да бъде свободна. Разбира се, ако сте цинични, може да кажете, че отново съм посетил местопрестъплението, така да се каже, за да залича следите си. Това не е вярно. Въпреки че знаех какъв е рискът от такова начинание — напълно реалната вероятност да ме хванат, която може да завърши катастрофално, — нямах избор заради това, което съм.