да обсъждате нищо с нея. Просто я оставяте.
Мълчание.
– Ало? – повика я Голдбърг.
– Не се тревожете. Тук съм – прозвуча напевен глас.
Къде, по дяволите, Флин бе намерил тези двамата? Той реши да побутне малко нещата.
– Освен това много е напечено – каза.
– Напечено ли?
– Наблюдават я. Ченгета. Няма да имате възможност да я срещнете насаме за повече от
минута-две. По-добре оставете това на мен.
Мълчание.
Голдбърг се прокашля и се опита да я отклони от темата:
– Кръвта край руините принадлежи на Карлтън Флин, просто за информация. Каква е
другата страна, по която работите вие двамата? Мога ли да ви помогна?
– Заместник-началник Голдбърг.
– Да.
– Кога Меган Пиърс ще излезе от участъка?
– Не знам, но тъкмо ви казвах...
– Тя видя някои неща, заместник-началник Голдбърг.
Той си спомни за трупа на Хари Сътън – панталоните на горкия човек, навити около
глезените, белезите от изгаряния, от нож, ужасните неща, които му бяха направени. На
челото му се появиха капчици пот.
Не беше се разбрал така с тях. Да подаде малко информация на притеснения баща – да. Но
това?
– Не, не е излязла.
Младата жена пак повтори:
– Моля?
– Току-що бях с нея – отвърна Голдбърг със съзнанието, че говори доста забързано. – Тя
каза, че е зърнала чернокож на местопрестъплението, това е всичко.
Мълчание.
– Ало?
– Щом казвате, заместник-началник Голдбърг.
– Това пък какво трябва да означава?
Ала телефонната връзка бе вече прекъсната.
28
Докато отиваше в кабинета на Голдбърг, Брум преценяваше добрите и лошите неща в
случая и бързо стигна до заключението, че няма никакъв избор. Голдбърг привършваше
някакъв телефонен разговор. Той махна на Брум да седне. Брум погледна лицето на шефа си
и направи две заключения.
Като начало, Голдбърг не бе красавец, излъчващ добро здраве, но пък точно сега, седнал зад
претрупаното си бюро, той имаше вид на нещо, измъкнато от дъното на пералнята. Нещо,
което котката бе най-напред сдъвкала и изплюла. Нещо бледо, лепкаво и треперещо, което
вероятно се нуждаеше от ангиопластика. Брум седна. Очакваше шефът да го захапе, ала
Голдбърг изглеждаше напълно изтощен. Голдбърг остави телефонната слушалка на вилката.
Той погледна към Брум с очи на лека жена, която с успех би танцувала на пилона в „Ла
Крим“, и изрече със спокоен глас, който учуди Брум:
– Кажи ми какво става.
Тонът му изненада Брум. Той се помъчи да си спомни кога за последен път Голдбърг не се
бе държал като идиотско мръсно копеле. Не можа.
Нямаше значение. Брум бе вече решил, че трябва да излезе чист от положението и да
сподели с Голдбърг своите подозрения. Нямаше да е възможно да се придвижи напред, без да
получи незабавното одобрение на прекия си началник. Вероятно вече имаха достатъчно
материал, за да предадат случая на федералните – вероятно и вчера са разполагали с
достатъчно доказателства, ала Брум не искаше да прибързва. Не му се щеше да заприлича на
глупак, ако бе сгрешил някъде, не искаше и да му отнемат случая, ако бе на прав път.
Брум започна с убийството на Рос Гънтър, после мина към изчезналите мъже в деня на
Марди Гра – досега Ирин бе открила четиринайсет случая за седемнайсет години, – а после
се спря на Карлтън Флин. Накрая сподели подозренията си, че убийството на Хари Сътън
предишната нощ е свързано с всичко това, но че няма представа как.
– Все пак – заяви Брум и завърши – нашият свидетел ни описа много добре двамината край
кантората на Хари Сътън по време на неговата смърт. Ще получим скиците възможно най-
скоро.
Голдбърг излезе от какъвто и ступор да го бе налегнал и каза:
– Под свидетел разбираш жената, която току-що видях долу ли?
– Да.
– И я криеш, защото...?
– Тя е същата Каси, за която ти бях споменал преди – отвърна Брум.