на любимите си върху таблото на стадион. Искаше предложението му да е величествено и
едновременно с това просто, значимо, но и забавно.
Тя бе тъй прекрасна, толкова специална, че ако някое място заслужаваше той да й направи
предложение, това бе тук, в този тъй наречен клуб за джентълмени. Жените на това място
бяха гротескни. Той не разбираше как някой мъж би пожелал някоя от тях. Те всички
изглеждаха нечистоплътни, болни и фалшиви, а част от Кен се чудеше дали мъжете не идват
тук не по сексуални, а по други причини – да почувстват нещо различно, или защото този
клуб вероятно ги привличаше също като някой чудат карнавал.
Кен се питаше докога ли работи барманката Лорейн, дали би могъл да я хване в някоя от
почивките й, или трябва да чака до края на смяната. Ако изобщо можеше да стане, Кен
искаше да я завърже и да чака, докато любимата му пристигне. Тя обожаваше да участва,
когато изтезават жени.
Той усети вибрациите на мобилния си телефон. Погледна надолу и видя, че го търси
любовта на живота му. Спомни си лицето й, тялото, чистотата й и се почувства щастлив,
както никога досега.
Вдигна телефона и каза:
– Обичам те.
– И аз те обичам. Но съм леко притеснена.
– О?
Тя му разказа за разговора си с Голдбърг. Когато свърши, той попита:
– Какво мислиш?
– Мисля, че нашият приятел, заместник-началник Голдбърг, лъже.
– И аз.
– Смяташ ли, че трябва да се погрижа за това? – попита го тя.
– Не виждам никакъв друг начин.
Меган свърши със скиците. Нямаше търпение да се прибере вкъщи, да говори с Дейв и да
оправи цялата тази бъркотия.
Брум се върна в стаята и каза:
– Искаш ли някой да те откара вкъщи?
– По-скоро ще наема кола и сама ще се прибера.
– Можем да ти дадем един автомобил, а на сутринта да минем да си го приберем.
– Това ще бъде добре.
Брум прекоси стаята.
– Знаеш, че трябва да разпитам Рей Ливайн, нали?
– Да. Само че много внимавайте.
– Че какво ми остана на мен, освен едното внимание? Имаш ли представа къде бих могъл
да го открия?
– Потърсихте ли го в дома му? – попита тя.
– Отпред съм изпратил патрулна кола. Него го няма.
– Не знам – сви рамене Меган.
– Как го намери вчера? – попита Брум.
– Дълга история.
Брум се намръщи.
– Чрез шефа му – отвърна Меган. – Казва се Фестър.
– Чакай, чакай, аз го знам. Едър мъжага с обръсната глава?
– Същият.
– Собственик е на някаква фалшива фирма за папараци или нещо подобно.
Брум седна пред един компютър и започна да пише. Намери телефонния номер на фирмата,
която се намираше на Арктик Авеню в Атлантик Сити. Набра цифрите, разговаря с дежурния
на рецепцията и бе прехвърлен на телефона на Фестър. Легитимира се като офицер от
полицията и му каза, че иска да говори с Рей Ливайн.
– Не знам къде е точно – каза Фестър.
– Не е загазил.
– Ъхъ. Не ми казвай. Спечелил е много пари и ти искаш да му помогнеш.
– Просто трябва да говоря с него. Може да е станал свидетел на престъпление.
На фона се чуваше шум. Фестър шътна на някого.
– Виж какво ще ти кажа. Мога да позвъня на мобилния му телефон.
– Виж какво пък аз ще ти кажа – контрира го Брум. – Дай ми номера на телефона му и аз
сам ще му позвъня.
Мълчание.
– Фестър, или каквото ти е там името, не ти трябва да се замесваш в това. Повярвай ми.
Дай ми номера му. Не му се обаждай, не го предупреждавай, не прави нищо. Ако провалиш
нещата, няма да ти е никак добре, да знаеш.
– Не обичам да ме заплашват.
– Свиквай. Какъв е номерът на Рей?
Фестър се поколеба една-две минути, но накрая се предаде. Брум си го записа, предупреди
още веднъж Фостър да не казва нито дума и затвори.
Дейв не можеше да мисли трезво.
Взе си почивка от трудовия спор, върху който работеше, и отиде в кабинета си.