да отидат. Но на първо място Рей бе фотожурналист. Тогава беше независим, саркастичен и
умен. Ако любовницата му бе избягала от него, той щеше да бъде дълбоко наранен, щеше да
го боли, а сърцето му щеше да бъде разбито. Ала не стана така.
Мобилният й телефон звънна. Тя видя, че обаждането идва от свекърва й, която се
намираше в старчески дом.
– Агнес?
Тя чу, че старата жена плаче.
– Агнес?
Свекърва й отговори през сълзи:
– Снощи той се върна, Меган.
Меган затвори очи.
– Опита се да ме убие.
– Добре ли си?
– Не.
Звучеше като уплашено дете. Приличаше малко на клише, но нали хората всъщност не
остаряват, следвайки правата линия на времето. Ние остаряваме в кръг, връщаме се в
детството, ала по съвършено погрешен начин.
– Трябва да ме измъкнеш от тук, Меган.
– Малко съм заета...
– Моля те. Той има нож. Истински, голям нож. Същия, като онзи, който държиш в кухнята,
нали се досещаш – онзи, който получи за Коледа от фирмата, предлагаща стоки онлайн?
Същият модел. Провери в кухнята си. Ножът ти дали е още там? Господи, не мога да остана
тук нито нощ повече...
Меган не знаеше какво да каже. В слушалката се чу и друг глас:
– Здравейте, госпожо Пиърс. Аз съм Миси Малек.
Управителката на старческия дом.
– Наричайте ме Меган, моля.
– Така е. Вече ме бяхте помолили, извинете.
– Какво става там?
– Както знаеш, Меган, това поведение не е нещо ново за свекърва ти.
– Днес като че ли е още по-лошо.
– Това не е болест, която се лекува с времето. Агнес ще продължава да става все по-
неспокойна, но има неща, които можем да направим, за да й помогнем в подобни ситуации. И
друг път съм ти говорила за това, права ли съм?
– Да, права си.
Малек искаше да премести Агнес на третия етаж – от „самостоятелно обслужване“ на
„етажа на спомените“, където настаняваха болните в напреднал стадий на Алцхаймер.
Тя искаше също така разрешение да й дават по-силни успокоителни.
– И преди съм била свидетел на подобно нещо – каза Малек, – макар и не в толкова остра
форма.
– Би ли било възможно в това да има нещо?
– Моля?
– В твърдението на Агнес. Тя все още има доста моменти на прояснение. Би ли било
възможно това да подсказва нещо?
– Дали мъж би могъл да влезе насила в стаята й с кухненския ви нож в ръце и да я заплаши
с убийство? Това ли ме питаш?
Меган не беше сигурна как да отговори.
– Може би, не знам, може някой от персонала да си прави шеги, или пък тя е възприела
нещо неправилно...
– Меган?
– Да?
– Никой не си прави шеги. Това е жестоката страна на болестта й. Ние разбираме, когато
страданието е физическо – загуба на крайник, заради което човекът се нуждае от
трансплантация, нещо такова. Това тук е подобно. Вината не е нейна. В мозъка й става
някаква химична реакция. И за жалост, както се опитах да подчертая, проблемът не е от
онези, които могат да се разрешат. Ето защо двамата със съпруга си трябва сериозно да
преоцените условията, при които живее Агнес.
Внезапно Меган усети как телефонът натежава в ръката й.
– Нека поговоря с Агнес, ако обичаш.
– Разбира се.
Няколко секунди по-късно тя отново чу уплашения глас в слушалката:
– Меган?
– Тръгвам, Агнес. Ще те прибера у дома. Само потърпи, разбра ли?
29
Когато за първи път излезеш на Дъсчената пътека в Атлантик Сити, оставаш слисан от
запуснатата, макар и оживена предсказуемост на всичко около теб. Аркади за скибол, сладки
бухтички, щандове за хотдог, пица, миниголф, магазини за тениски, за сувенири – и всички
натъпкани по съвършен начин сред огромни хотели и игрални казина, притежание на Рипли,
колкото и невероятно да ви се струва! Музей (тук е изложен „презерватив“ от Нова Гвинея,