използван, според надписа, „като украса и защита от насекоми“, да не споменаваме, че е
служил и за начало на разговори) и парвенюшки нови молове. С една дума, Дъсчената пътека
в Атлантик Сити е точно това, което очаквате и вероятно желаете: пълен гювеч.
Ала от време на време тя ви предлага изненада. Ако сте играли на играта „Монопол“, значи
познавате географията, ала там, забутан в нишата, където Парк Плейс се среща с Дъсчената
пътека, а мърлявата фасада на хотела казино на Боли, напомняща обикновена кръчма в
Дивия запад, се извява зад него, там ще видите мемориала от Корейската война, който за
някоя и друга минута поне е в състояние да засенчи безвкусицата и да ви накара да се
замислите.
Брум забеляза Рей Ливайн да стои до почти свръхестествената доминираща фигура –
триметровата статуя на „Скърбящият воин“, дело на Томас Джей Уорън и Дж. Том Карило.
Ръкавите на войника бяха навити, той държеше каската в дясната си ръка, но онова, което
ви правеше впечатление, което ви караше да се спрете, бе начинът, по който бронзовата
фигура гледаше надолу с очевидно скърбящ поглед, отправен към металните войнишки
плочки, висящи от лявата му ръка. Виждате опустошението на храброто му хубаво лице,
взиращо се в плочките на убитите му другари, преметнал пушка през рамо, докато камата все
още стои прилепнала до бедрото му. Зад него група изтощени войници сякаш се
материализираха от водната стена, като единият носеше на гръб ранения си или дори убит
другар. До тях, под вечния огън, са гравирани имената на 822 граждани на Ню Джързи, убити
или изчезнали в бойните действия.
Ефектът би бил отрезвяващ и навяващ размишления, но тук, сред скитниците и отрепките
по Дъсчената пътека на Атлантик Сити, той имаше дълбок смисъл. Няколко секунди
двамата мъже – Брум и Рей Ливайн – останаха да стоят, мълчаливо вперили взор във
войнишките медальони, които скърбящият воин бе стиснал в ръката си.
Брум се придвижи малко по-близо до Рей Ливайн. Рей го усети, разбра, че е дошъл, ала не
се обърна.
– Често ли идваш тук? – попита Брум.
– Понякога – отвърна Рей.
– И аз. Сякаш да подредя мислите си.
Туристите се разхождаха наоколо и проверяваха надписите на казиното за натрупания
джакпот, както и евтиния бюфет. Повечето от тях не бяха виждали мемориала, или ако са го
виждали, отклоняваха поглед встрани, сякаш някои бездомници просят милостиня. Брум
разбираше. Те бяха дошли поради други причини.
Мъжете от стената, които се бяха борили и паднали за тяхната свобода, вероятно също
щяха да разберат.
– Чух, че си се бил в Ирак през първата война – каза Брум.
Рей се намръщи.
– Не като войник.
– Като фоторепортер, нали? Опасно занимание. Чух, че имаш шрапнел в крака.
– Не е кой знае какво.
– Храбрите винаги говорят така. – Брум забеляза раницата на Рей и фотоапарата в ръката
му. – И тук ли правиш снимки?
– Правех.
– Но вече не?
– Не. Вече не правя.
– Защо?
Рей сви рамене.
– Това е само камък и бронз. Никога не се променя.
– За разлика, да речем, от природата. Или, например, от нещата, растящи около руини. Там
са по-интересните места за снимане, нали така?
За първи път Рей се обърна с лице към него. Брум забеляза, че не се бе бръснал. Очите му
бяха изцъклени и кръвясали. Меган му бе казала, че предишната нощ се е срещнала с
бившия си любовник за първи път от седемнайсет години насам. Очевидно реакцията му е
била да грабне бутилката, обичайно предположение за онези, които знаеха, че Рей Ливайн го
правеше редовно.
– Детектив Брум, предполагам, че не ми се обадихте, за да ме питате за теориите ми по
въпросите на фотографията.
– Може би причината е тъкмо тази. – Брум му връчи анонимната фотография на Карлтън
Флин в парка. – Какво ще ми кажеш за това?