Рей я погледна и не каза нищо.
– Правена е от любител.
Върна я на Брум.
– Винаги сме толкова безмилостни критици на самите себе си, нали, Рей?
Рей мълчеше.
– И двамата знаем, че е твоя. Моля, не си прави труда да отричаш. Знам, че е твое дело.
Знам, че си бил при развалините в деня, когато Карлтън Флин изчезна. Също така знам, че
си бил там и преди седемнайсет години, когато изчезна Стюарт Грийн.
Рей поклати глава.
– Не и аз.
– Така е, Рей, ти беше. Меган ми разказа всичко.
Той се намръщи.
– Меган ли?
– Да, сега се казва така. Познаваш я като Каси. Тя е омъжена, знаеш ли? Каза ли ти го? А
за двете си деца?
Рей мълчеше.
– Тя не искаше да те предава, ако това има значение за теб. Всъщност настоява, че си
невинен. Каза, че си изпратил снимката, за да ни помогнеш. – Брум наклони глава на една
страна. – Вярно ли е, Рей? Искаше ли да ни помогнеш да открием истината?
Рей отстъпи встрани от статуята и тръгна към танцуващите светлини в Светлинния
фонтан. Понякога фонтанът, който е бил на това място близо сто години, танцуваше високо
във въздуха, ала в момента водната струя едва се виждаше и бълбукаше само на пет-шест
сантиметра височина.
– Има два начина, по които да реагирам на ситуацията – обади се Рей. – Първият е да
поискам адвокат и да не кажа нито дума.
– Да, можеш да го направиш.
– Вторият е да разговарям с вас и да сътруднича с убеждението, че ще имам полза от това.
– Признавам, че предпочитам второто – отвърна Брум.
– Защото втората възможност е тъпа. Тя описва как човек като мен се замесва в кашата, но
знаете ли какво? Ние се намираме в Атлантик Сити, така че възнамерявам да хвърля
заровете. Да, аз направих снимката. Ходя в този парк веднъж в годината и правя снимки.
Точно така.
– Дяволско съвпадение.
– Какво?
– Присъствието ти там в деня, когато са отвлекли Карлтън Флин.
– Бях там на осемнайсети февруари. Ходя в парка на всеки осемнайсети февруари, освен
ако не съм заминал да прекарам известно време на запад.
– Какво му е специалното на осемнайсети февруари?
Рей се намръщи.
– Сега кой играе игрички? Разговаряли сте с Каси, значи знаете.
Така си е, каза си Брум.
– Нещо като поклонение, или какво?
– Нещо такова. Отивам. Сядам. Правя снимки. Размишлявам.
– Размишляваш ли?
– Аха.
– Само защото приятелката ти е избягала от там?
Рей не отговори.
– Защото, ако нямаш нищо против, Рей, в момента се държиш като ощипана мома. Гаджето
ти те е оставило – и какво от това? Намираш си друга и продължаваш да живееш. Вместо
това ти се връщаш на мястото, където тя те е изритала по прочувствения ти задник, и
започваш да снимаш?
– Не ме е изритала.
– Така ли? Значи Меган е прекарала времето си под измислено име, с богатия си съпруг и
двете си деца и е чакала да направиш кариера като папарак?
Рей се усмихна на думите му.
– Наистина звучи прочувствено.
– И така?
– И така, аз съм прочувствен – сви рамене Рей. – Наричали са ме и с по-лоши имена. Мога
ли да ви помогна с нещо друго, детективе?
– Да се върнем седемнайсет години назад при развалините.
– Добре.
– Кажи ми какво се случи тогава.
Гласът на Рей стана тенекиен.
– Трябваше да се срещна с Каси. Видях Стюарт да лежи на земята. Помислих си, че е
мъртъв, и избягах.
– И това ли е всичко?
– Аха.
– Не повика линейка, не му помогна?
– Не.
– Леле, Рей, колко си милозлив.
– Каси каза ли ви какъв беше Стюарт Грийн?
– Да, каза ми.
– В такъв случай разбирате. Дощя ми се да подскочи от радост, когато го видях. – Рей
вдигна ръка. – Да, знам, че това ми дава важен мотив, но не аз го убих.
– Сигурен ли си, че беше мъртъв?