Рей се обърна към него.
– Не съм се приближавал да проверя жизнените му показатели, ако това ме питате.
– Значи не си сигурен?
Рей се замисли.
– Има и друго, което бихте искали да разберете. Не за онази нощ, а за осемнайсети
февруари.
– Продължавай.
– През онази нощ имах работа. След като направих снимките в парка.
– Работа ли?
– Аха. Бар мицва, като наемен папарак.
Брум поклати глава.
– Бляскава професия.
– Нямате представа колко. Знаете ли каква бе предишната ми професия? Голямото
откриване на предприятие на „Форд“. Постлаха червен килим отпред и всеки трябваше да
минава по него, а ние ги събрахме на едно място и ги фотографирахме, после те се опитаха да
ги продадат на луксозните списания. Както и да е, когато напусках тържеството за бар
мицва, бях нападнат. Някой открадна фотоапарата ми.
– Оплака ли се в полицията?
– Да, сякаш исках да пропилея цяла нощ за това. Но не там е въпросът. Отначало
помислих, че е най-обикновен грабеж, но после се запитах как така са отмъкнали само
фотоапарата ми, а не са се опитали да ми вземат поне портфейла.
– Може крадецът да е бързал.
– Може. Ала щом се прибрах, видях Карлтън Флин по телевизията. Тогава си спомних, че
му направих снимка. Виждате ли, снимките бяха все още във фотоапарата ми, но имам
специална връзка, която автоматично ги зарежда в компютъра ми на всеки десет минути.
Ала крадецът не го знаеше.
Брум разбра накъде бие Рей.
– Значи си помислил, че може би целта на крадеца е била снимката?
– Възможно е.
– Затова си ми я пратил анонимно?
– Исках да помогна, но държах да не споменавате името ми по очевидни причини. Както
казахте, фактът, че съм бил на местопрестъплението и при двата случая, е достатъчно
подозрителен. А по лицето ви разбирам, че все още си остава подозрителен. Това е
причината.
– Видя ли нападателя си?
– Не.
– Ръст, тегло, цвят на кожата, татуировки, каквото и да е?
– Нищо. Удариха ме с бейзболна бата. Паднах на земята. Искам да кажа, че се помъчих да
не изпускам фотоапарата си, но уви – помня само това.
Рей го информира за целия инцидент, как е получил няколко удара, как се е борил да
задържи фотоапарата си, как нападателят най-после е избягал.
– Ти беше ли пиян?
– Какво? Не.
– Защото доста пиеш, нали?
– Пълнолетен съм. Какво от това?
– Чух, че имаш бели петна. Вярно ли е?
Рей не си направи труда да отговори. Брум бръкна в джоба си и извади портрета на Стюарт
Грийн с нанесените възрастови изменения по него, с обръснатата глава и козята брадичка.
– Може ли сега човекът да изглежда по този начин?
Щом Рей Ливайн зърна скицата, кръвясалите му очи се разшириха.
Изглеждаше така, сякаш отново го бяха ударили с бейзболна бата.
– Кой, по дяволите, е този?
– Познаваш ли го, или не?
– Аз... Не. Искам да кажа... не, не е човекът, който ме нападна.
– Нали не си видял нападателя си?
– Не се правете на хитрец, Брум. Знаете какво говоря.
Брум вдигна портрета по-високо, почти го навря в лицето на Рей.
– Виждал ли си този човек?
– Не.
– Защо тогава физиономията ти е стресната?
– Не знам. Кой е той?
– Не се притеснявай.
– Стига глупости, Брум. Кой е той?
– Заподозрян. Или го познаваш, или не.
– Не го познавам.
– Сигурен ли си?
– Да.
– Страхотно.
Брум отстрани скицата, като се чудеше как да възприеме реакцията на Рей. Дали не бе
видял Стюарт Грийн? По-късно щеше да се върне отново към този въпрос. Време бе да
промени малко посоката, да наруши равновесието му.
– Преди малко ти каза, че се качваш до развалините на мината за желязна руда на
осемнайсети февруари всяка година.
– Не, не казах това. Не всяка година, а през по-голямата част от отминалите години.