пет или може би десет години назад в онези времена. Най-вероятно ако тези двамата са го
направили, Меган и нейното минало нямаха нищо общо с онова, което се бе случило с Хари.
Мисълта й продължаваше чевръсто да обикаля около този факт, ала накрая истината
излезе наяве: Тя бе докарала опасността и смъртта до вратата на Хари Сътън. Но все още не
можеше да разбере как точно.
Ала Меган разбираше със сърцето си, че е замесена в това.
Две седмици по-рано тя се бе върнала в Атлантик Сити за първи път заради онова
търговско изложение. Част от нея бе убедена, че не е извършила кой знае какво, че е
направила това посещение единствено за да проучи възможностите за работа.
Тя наистина вярваше, че пълният със съблазни град, който все още й липсваше, не я
привлича. Ала това бе повече самозалъгване, отколкото истина. Можеше, например, да
остане на семинара. Нека другите кандидати да се занимават с недвижими имоти – дори бяха
планирали групова вечеря в кафене „Рейнфорест“, но Меган се бе измъкнала. Вместо на
вечеря, тя бе отишла в „Ла Крим“.
Кой би могъл да я укори? Кой не посещаваше любимите си места, когато се завръща в
града, означавал толкова много за него?
Тя реши отново да опита да се свърже с Дейв. Когато обаждането й бе прието от гласовата
поща, Меган усети първите признаци на гнева. После изрече: „Достатъчно. Трябва да
поговорим. Майка ти има сериозни проблеми. Порасни и ми се обади“.
Меган затвори и захвърли телефона на предната седалка.
От една страна, тя, естествено, разбираше поведението му. Бе сгрешила. Но може би тъкмо
в това бе проблемът. В известен смисъл грешната бе винаги тя. През годините бе оставила
вината за своята измама да оцветява всичко в техните отношения.
Нейна ли бе грешката? Със сигурност. Но може пък Дейв да се е възползвал от това. Много
пъти вината й я бе карала да приема всичко безропотно. Тя не се засягаше от децата за нищо.
Не можеше да я замени, но...
Но защо Дейв не й звънеше?
През всички тези години той бе работил и, да, бе осигурявал храната на масата им и всички
дреболии, използвани от мъжете, за да оправдаят онова, което вършат – но Дейв обичаше
работата си. Той забогатя от труда си в късните часове на денонощието, от пътуванията си и
от голфа в неделните утрини, а после се завръщаше у дома при своята сексуална, възбудена
съпруга. Той гледаше на нея по този начин дори когато тя не желаеше да е така. Но не я
разбирайте погрешно. Дейв никога не я бе тормозил.
Никога не бе проявявал подлост, не я бе мамил, пък и защо да го прави? Жена му бе
съвършена. Тя се бе отказала да прави кариера. Плащаше всички сметки, пазаруваше,
уговаряше редуването на личните им автомобили, грижеше се за реда в домакинството.
Полагаше грижи и за майка му, и то повече, отколкото той някога би могъл да полага и след
всичко това, след всички жертви, които бе направила, как се отнасяше към нея той?
Не обръщаше внимание на позвъняванията й – и по някакъв начин я шпионираше.
Не че тя не го заслужаваше, но все пак. Меган искаше да поговори с него, да му разкаже за
миналото си, за вътрешните си демони и да го накара да разбере, че жената, която той се бе
заклел да закриля, бе в опасност, а той дори не откликва на отчаяните й обаждания и
предпочита да се държи като капризно дете.
Отново протегна ръка към телефона. Вече бе вкарала номера на Рей в него, за да го
запомни. Натисна бутона за набиране, ала преди да получи сигнал, че отсреща са чули
позвъняването, тя зърна знака за към старческия дом „Сънсет“.
Не ставай глупава, Меган, каза си тя.
Затвори телефона, паркира и все още неотърсила се от гнева, се запъти към входа.
Барби седеше на две коли разстояние от нейната.
Тя не се притесняваше много, че могат да я видят – Меган Пиърс нямаше вид на
специалист по забелязване на „опашките“ след себе си, ала знае ли човек?
Фактът, че тази на вид семпла домакиня бе по някакъв начин хваната във всичко това,