показваше, че тя не е това, което изглежда. Същото, разбира се, можеше да се каже и за
самата Барби.
Докато караше, мислите на Барби непрекъснато се връщаха към внезапното предложение
на Кен. То бе сладко и очарователно, да, но в същото време бе доста обезпокоително.
Тя винаги бе приемала, че Кен преминава покрай илюзиите, които ни заслепяват, че
техните отношения му бяха отворили очите за една нова и доста различна действителност.
Но уви. Дори той не можеше да остане над сметката за стоки, които ни продават още от
първите дни на тази планета.
Нашите нещастни и потиснати родители, например, ни казват, че за да намериш радост в
живота, трябва да живееш и да правиш точно това, което правят и те.
Барби не разбираше тяхната логика. Какво говорят за дефиницията на безумието? Правиш
едно и също и го повтаряш ли, повтаряш, като очакваш да получиш различен резултат.
Поколение след поколение светът повтаря едни и същи неща. Бащата на Барби например
мразеше да ходи на работа с един и същи костюм и вратовръзка всеки божи ден, да се връща
вкъщи в шест следобед ядосан и разстроен и намираше класическа утеха в бутилката.
Майка й ненавиждаше да е домакиня – бе влязла насила в ролята, която нейната майка бе
изпълнявала цял живот, както и нейната майка преди нея – и какво? Какво искаше майка й
за собствената си дъщеря накрая? Да си намери мъж и да се установи, да си роди деца –
сякаш неприязънта и липсата на щастие са завещанието, което възнамерява да й остави.
Що за разрушителна логика бе това?
Сега Кен искаше да се ожени за нея. Искаше да има къща с дъсчена ограда и, разбира се,
деца, макар че Барби много отдавна бе приела, че в нея не съществува майчински инстинкт.
Погледна през предното стъкло на автомобила и поклати глава. Нима не разбира?
Тя обичаше този начин на живот – бързането, вълнението, опасността – и твърдо вярваше,
че тъкмо така е решил Господ. Той бе създал Барби такава. Защо ще го прави, щом е била
създадена за още една безмозъчна домакиня, която да бърше сополите на хлапетата и да
чисти лайната им? Тя щеше да помогне на Кен да разбере, че са се събрали заедно с
определена цел. Тя го обичаше. Той бе нейната съдба. Знаеше, че ролята й е да го накара да
прогледне. Той щеше да разбере. Дори щеше да изпита облекчение, че няма да изпълни онова,
което се очаква от него.
Меган даде десен мигач и взе изходната рампа. Барби тръгна след нея.
Тя се освободи от мислите си за предложението и се съсредоточи върху чувствата си, върху
нещата, които трябваше да направи на Меган. От една страна, намерението да убие жената
не я привличаше. Ако вярваше на Голдбърг – а тя не му вярваше, – но ако вярваше, че жената
не застрашава нито нея, нито Кен, толкова по-добре. Щеше да я остави да се върне в онази
трогателна къща, при онзи съпруг и децата, без да му мисли много. Ала сега това не можеше
да стане. Трябваше да го направи. Когато си в тази професия, няма да изкараш дълго, ако не
се стегнеш.
Далеч пред себе си Барби видя Меган да паркира автомобила си и да влиза в сградата,
наречена старчески дом „Сънсет“. Хм. Барби паркира малко по-далеч от нея. Бръкна под
седалката и издърпа ножа.
Рей се отправи към дома си все още със замъглено съзнание.
Брум бе повикал хора на местопрестъплението и без да промълви и дума, се бе втурнал към
развалините в парка. Рей не напусна мястото си през следващите пет минути, очевидно не
можеше да се помръдне. Нищо нямаше смисъл. Помъчи се да подреди нещата в главата си,
ала това го обърка още повече.
Когато залитна надолу по Дани Томас Булевард покрай неугледната имитация на Тадж
Махал, Рей усети, че телефонът му вибрира.
Протегна ръка да го вземе, ала я усети твърде голяма за джоба си и тромаво я дръпна.
Вибрациите бяха престанали и се появи иконката за пропуснат разговор. Той провери кой го
е търсил. Когато видя, че обаждането е от „Меган Пиърс“, сърцето му се разтуптя.