Каси.
Дали да не й позвъни? Не беше сигурен. Тя го бе потърсила, което със сигурност
означаваше нещо, но после бе затворила телефона. Или връзката бе прекъснала. Но ако
връзката бе прекъснала, нямаше ли да му позвъни пак, щом има покритие? Правилно, добре,
ще почака следващото позвъняване. Той поклати глава. Какво, по дяволите, му става?
Внезапно се бе превърнал в смутен юноша, който се опитва да разчете знаците на първото си
разочарование.
Рей се запита как ли е открила телефонния му номер. Всъщност нямаше значение. Само
обаждането й бе от значение. Защо? Нямаше представа. Рей държеше телефона в ръка с
желанието той да завибрира, провери батерията, за да се увери, че няма да се изтощи, провери
и дали има покритие. Трогателно. Престани. Каси може да се обади, но може и да не се обади.
Ами ако не се обади?
Нима той искаше да се върне към... към какво? Алкохола и белите петна в паметта си?
Щом взе последния завой към дома си, помещаващ се в мазето – възрастните наемат
мазета, за да плачат на глас, – Рей тутакси спря. Пред дома му имаше четири полицейски
коли.
Оох!
Сниши се зад телеграфния стълб. Още по-трогателно. Помисли си да изтича, но имаше ли
смисъл? Освен това, ако Брум искаше да го арестува, щеше да го стори още преди десет
минути.
Пак надникна. Неговият хазяин, пакистанец на име Амир Балоч, стоеше пред къщата със
скръстени на гърдите ръце. Рей предпазливо се приближи, като очакваше ченгетата да го
заловят на мига. Нищо подобно. Те влизаха и излизаха от къщата с кутии в ръце.
Амир клатеше глава.
– Сякаш съм се върнал в старата си родина.
– Какво се е случило? – попита Рей.
Едно от ченгетата забеляза Рей и се приближи. На табелката бе изписано името му:
„Хауард Додс“.
– Реймънд Ливайн ли сте?
– Да.
– Аз съм офицер Додс – каза и му подаде лист хартия. – Имаме заповед да претърсим
жилището.
– Той живее само в мазето – изскимтя Амир.
– Заповедта е за цялата сграда – отвърна Додс.
Рей не си направи труда да прочете заповедта.
– Мога ли да ви помогна в търсенето?
– Не.
– Мога да ви дам паролите за компютъра, ако това ще улесни работата ви.
Додс се усмихна.
– Добър опит.
– Извинете?
– Някои пароли служат за изтриване или повреждане на файловете.
– Не знаех.
– Просто искате да помогнете, а?
– Ами – отвърна Рей, – така е.
– Оставете ни да си вършим работата.
Той се обърна и тръгна обратно към къщата. Рей хвърли поглед към хазяина си, чието лице
бе придобило пепеляв цвят.
– Съжалявам, Амир.
– Имаш ли представа какво искат?
– Дълга история.
Амир се обърна към него.
– Аз ще загазя ли?
– Не.
– Сигурен ли си?
– Напълно.
– Имах неприятности в Карачи. Хвърлиха ме в затвора за шест месеца. Затова се
преместихме тук.
– Съжалявам, Амир.
– Какво ще намери?
– Нищо – отвърна Рей.
Беше убеден в това. Щяха да се поровят във фотографиите му, ала нищо нямаше да
намерят. Той отново се върна в мислите си към онази нощ, към кървавите петна. Това бе
картината, която никога не можеше да изтрие с помощта на алкохола – тя дори не
избледняваше.
Но не бе съвсем вярно. Образът на Каси също нямаше никога да избледнее.
Сега Рей си спомни за онази странна снимка, която Брум му бе показал – на мъжа с
обръсната глава и козя брадичка.
Не го разпозна, но се почувства така, сякаш светът се стовари върху него. Гърдите го
заболяха. Той тръгна, като остави Амир самичък пред собствената му къща. За миг на Рей
му се доплака. Опита се да си спомни кога за последно го бе правил, наистина се бе
разплакал така, както му се щеше да се разплаче и сега. Спомни си само два пъти по време
на целия си живот като възрастен мъж. Първият бе, когато умря баща му. За втори път се