Меган прие, че е вода. После се облегна назад. Сестрата нежно я зави, почака за миг и излезе
на пръсти през вратата.
След още една минута записът спря.
Трябва да признаем, че Малек не каза и дума. Агнес се взираше в екрана и чакаше да стане
още нещо. Екранът оживя само още веднъж. Според дигиталния будилник в ъгъла беше с
един час по-късно. Агнес и Меган се наведоха напред, за да виждат по-добре, ала видяха само
как сестрата проверява Агнес.
Екранът показваше, че Агнес спи.
Това беше всичко.
– Видя го, нали? – каза Агнес, като сочеше към екрана. – С ножа? Веднъж дойде с койот и
шише отрова.
Малек се измъкна от стаята, без да каже дума.
– Меган? – обади се Агнес със слаб глас.
– Всичко е наред – отвърна Меган, опустошена.
По дяволите. Каква идиотка е била! Нима не усещаше със сърцето си какво ще покаже
наблюдателната камера? Наистина ли бе повярвала, че някакъв мъж с нож в ръка (да не
споменаваме койота и шишето с отрова) е дошъл през нощта, за да тероризира една старица?
Що за пожелателно мислене! Агнес бе най-близо до жена като Меган – жена, живееща в
лъжи през почти целия си зрял живот – като нейна довереница и най-добра приятелка. Днес
тя бе научила колко близки са били – че през всичките тези години Агнес е знаела ако не
истината, то поне нещо много близо до нея. Не й бе пукало. Агнес познаваше Меган по-добре
от останалите и въпреки всичко я обичаше.
– Трябва да си тръгваш – рече Агнес с глас, идващ някъде отдалече. – Трябва да се
погрижиш за бебето.
Бебето. В единствено число. Човекът телевизор отново бе сменил каналите или поне
времевите зони. Но така или иначе, Агнес имаше право.
Стига.
Стига си преследвала миналото. Достатъчно живя в лъжа. Свекър й – покойният Роланд
Пиърс, когото свекърва й бе лъгала за възрастта си – често казваше: „Младостта отлита
като дихание“. Беше вярно, но нима не е така и с двайсетте ти години, със средната ти
възраст, с всеки етап от живота ти? Като че ли това е единствената гаранция, която животът
може да ти осигури.
Кога започна да вехне Агнес? Кога ще започне Меган?
Тя не желаеше да живее и ден повече в лъжа.
Меган целуна свекърва си по челото, като задържа устни върху него и затвори очи.
– Толкова много те обичам – изрече тихо тя. – Няма да позволя да ти се случи нещо.
Обещавам.
Тя излезе и тръгна надолу по коридора. Миси Малек й хвърли въпросителен поглед. Меган
кимна с глава и каза:
– Ще говоря със съпруга си, но нека започнем с приготовленията за преместването.
– Там ще е по-щастлива. Сигурна съм.
Меган продължи през претрупаното фоайе, като отмина кафетерията. Вратите се плъзнаха
и се отвориха. Меган с удоволствие вдиша хладния въздух след задушната топлина в
сградата. Затвори очи за миг и си пое дълбоко дъх.
На мобилния й телефон все още нямаше съобщение от Дейв. Беше й тъжно, ядосваше се,
чувстваше се изтощена и объркана. Рей я чакаше в „Луси“. Не искаше да си ходи. Беше част
от нейното минало. Ако отвореше вратата, щеше да влезе в сферата на страданието. Беше
време да тръгва.
Тя си спомни думите на Рей: „Не ти казах истината“.
Можеше ли да остави това да отмине ей така? А тонът му, отчаянието в гласа му... нима
можеше да си тръгне и да го изостави? Не му ли дължеше нещо? А може би тъкмо това я бе
докарало тук? Може би не възможността да съживи отминалата си младост, а тъкмо шансът
да помогне на някой друг да намери опора под краката си.
Тя спря пред вратата на автомобила си. Щом протегна ръка към дръжката, нещо привлече
погледа й.
Меган бързо се обърна и зърна ножа да се придвижва към нея.
32
Сърцето на Брум се сви.
Нямаше я вече.
Беше се върнал при развалините на старата пещ заедно със Саманта Баджрактари и младия
експерт. Този път Кауънс бе отклонил поканата да тръгне с тях, така че Брум си помисли, че