двамата със Саманта са се сдърпали.
– Какво, мислиш, си видял на снимката? – попита тя.
– Ръчна количка.
– Ръчна количка ли? Като онези, с които се пренасят кутии?
– Или трупове – уточни Брум и опря ръка в старата тухла.
Щом отстъпиш крачка назад, усещаше се, че развалините на старата фабрика за желязна
руда са всъщност доста хладни. Брум си спомни медения си месец с Ирин в Италия. Бяха
прекарали две седмици в Неапол, Рим, Флоренция и Венеция. Видяха невероятно изкуство,
така е, ала онова, което очарова и двамата – две старомодни ченгета по душа – бяха руините.
Нещо от останките от смъртта, доказателствата за неща, които липсват, се настаниха
дълбоко в душите им. Бяха очаровани от Римския форум, от Колизея и най-много от Помпей,
града, погребан от един вулкан. Преди две хиляди години планината Везувий изригнала,
покрила града и неговите жители с близо половин метър пепел. Помпей останал в този си вид
цели хиляда и седемстотин години – местопрестъплението напълно изчезнало, скрито от
погледа, преди да бъде случайно изровено и тайните му да бъдат малко по малко разкрити по
невероятно болезнен начин.
Сега Брум си спомни как се разхождаше по идеално запазените улици ръка в ръка с
красивата си жена и тъй като бе съвършен идиот, тогава нямаше никаква представа, че това
ще остане единственият голям миг в живота му.
– Добре ли си? – попита Баджрактари.
Брум кимна с глава. Знаеше, че околностите са пълни с развалини от осемнайсети и
деветнайсети век. Не бяха туристически обекти, като изключим онези в Батстоу и Атшън.
Повечето от тях, също както и тези, трудно се откриваха и изискваха доста дълги преходи.
Всичко това сега представляваше изпотрошени реликви от отминали времена, но навремето
тук, в горите на Ню Джързи, е имало цветущи села, в които произвеждали хартия, стъкло и
добивали желязна руда. Накрая природните богатства свършили и повечето села опустели.
Но на някои места станало нещо странно. Предния ден селата били населени, хората
живеели своя живот и отглеждали децата си. На следващия, или поне така изглеждало, те си
тръгвали, сякаш очаквали след време и те да бъдат изровени като в Помпей.
Баджрактари оглеждаше тухлата от пещта, строена през 1780 година.
– Помисли си, че си видял ръчна вагонетка, нали така?
– Да.
Тя потърка тухлата.
– Какво?
– Тук има нещо. Може да е ръжда. Не мога да кажа със сигурност, без да направя тест.
– Сякаш до нея се е опирала ръчна вагонетка?
– Би могло.
Саманта се наведе до земята. Потърка с ръка пръстта.
– Каква теория имаш относно ръчната количка?
– В момента ли? – попита Брум. – Очевидно.
– Което е?
– Била е използвана да превозва нещо.
– Като, да речем, нечий труп?
Брум кимна с глава.
– Да кажем, веднъж годишно – на Марди Гра – убиваш, или, не знам, изваждаш от строя
мъже точно на това място. Удряш ги и те изпадат в безсъзнание. Да речем, че искаш да ги
преместиш.
Тя кимна.
– Може да използваш количка.
– Правилно.
– Ако е станало така – каза Саманта, – трябва да има някакви следи. Вдлъбнатини в калта.
Не знам колко големи биха могли да бъдат. По-старите, направени преди години, може и да
са изчезнали отдавна, но ако преди няколко дни Карлтън Флин също е бил преместен, все ще
забележим нещо.
Тя се върна долу до големия камък, където бе открила кръвта. Брум я последва.
Баджрактари коленичи и се опря с ръце на земята, като придвижваше лицето си на два-три
сантиметра над пръстта като ловец от някой стар уестърн. Тя запълзя наоколо, сега малко
по-бързо.
– Какво? – попита Брум.
– Виждаш ли това?
Тя посочи към земята.
– Слабо.
– Това е следа. Има четири такива, които оформят четириъгълник. По мои изчисления е с