размери шейсет на сто и двайсет сантиметра.
– И какво означава това?
– Ако искаш да преместиш тялото с ръчна вагонетка, ще оставиш количката на четирите й
колела. Щом оставиш тялото върху нея, тежестта ще падне на това място тук.
Тя вдигна поглед към него.
– Накратко, ще остави следи като тези.
– Стой.
– Да?
– Ще можеш ли, знам ли, да проследиш отпечатъците?
– Не мисля – отвърна тя. – Почвата е твърде корава, но...
Гласът й отлетя. Тя обърна глава и като куче следотърсач тръгна назад по пътеката. Спря
се и се наведе към земята.
– Нататък ли водят? – попита Брум.
– Нищо определено, но погледни по какъв начин е счупен този шубрак.
Брум се доближи. Клекна. Наистина изглеждаше, сякаш нещо тежко, вероятно ръчна
количка, натоварена с труп, се е движила в района. Той се опита да открие дирята, ала диря
нямаше.
– Къде би могъл да отиде?
– Вероятно недалеч. Може би да погребе трупа.
Брум поклати глава.
– През последните седмици бе твърде студено.
– Тук има счупени клони. Да видим.
Проследиха накъде водят следите. Те влизаха навътре в гората, далеч от пътеката.
Започваха от един хълм. В района, където никой нямаше причина да се скита, откриха още
счупени клонаци, още следи, които говореха, че нещо значително по размери е разорало
земята, като се е движело с голяма скорост.
Слънцето залязваше, с идването на нощта времето застудяваше. Докато вървеше, Брум
дръпна ципа на винтягата до брадичката си.
Шубраците се сгъстиха и фактът, че някой е минавал оттук, ставаше все по-очевиден. Брум
знаеше, че трябва да върви по-бавно, че трябва да внимава да не замърси потенциалното
място на престъплението, но краката му не спираха. Сега той вървеше най-отпред. Пулсът
му се ускори. Косата му настръхна.
Той знаеше. Просто знаеше.
– По-бавно, Брум.
Не я послуша. Дори започна да върви по-бързо, като отмяташе клоните встрани и се
препъваше в дебелите коренища. Най-после, по-малко от минута след като се бяха спуснали
по хълма, Брум излезе на малка полянка и се спря.
Саманта Баджрактари вървеше току след него.
– Брум?
Той се взираше в разрушения строеж пред себе си. Руините представляваха ниска стена, не
повече от метър висока, почти цялата покрита с асма. Така ставаше. Когато човек изостави
нещо, намесва се природата и си го взема, защото то е по право нейно.
– Какво е това? – попита Баджрактари.
Брум тежко преглътна.
– Кладенец.
Той избърза напред и погледна в дупката. Чернилка.
– Имаш ли фенерче?
Ехото му подсказа, че дупката е дълбока. Стомахът му се сви.
– Ето – отвърна тя.
Брум взе фенерчето и го включи. Щом го насочи право в отвора – когато лъчът се вмъкна за
първи път в кладенеца, – гледката спря дъха му за миг. Може би бе издал някакъв звук, нещо
като дълбок стон, ала не бе съвсем сигурен. Саманта пристигна след него, погледна надолу и
изохка.
Кен седеше на последния стол и наблюдаваше барманката.
Тя се казваше Лорейн и бе добра професионалистка. Доста се смееше. Докосваше мъжете
по рамената. Усмихваше се и ако това бе просто игра, ако под действията й се криеше
отвращение от онова, което вършеше, никога нямаше да го разберете. Останалите момичета
– да, те също се опитваха. И те се усмихваха, но само с устни и често, твърде често, се
забелязваше пустотата на лицата и омразата в очите им.
Постоянните посетители се обаждаха на по-възрастната барманка Лорейн. Бяха редовни
посетители на стриптийз клуба – Кен се помъчи да си представи нещо още по-жалко. И
въпреки всичко той разбираше. Всъщност всички разбираме. Всички ние усещаме
привличането. Сексът, разбира се, бе сред най-силните. Не можеше да се сравни със
самоконтрола, ала повечето от тези мъже никога нямаше да го разберат. Нямаше да го