Толкова се бе съсредоточила в желанието си да отнеме ножа и да ръга с него русокосата,
докато нищо не остане от нея, че забрави всички оръжия, с които разполага едно човешко
същество.
За да й отнеме ножа, Меган трябваше да освободи китката й. Блондинката, осъзнала, че
Меган се е съсредоточила единствено в ножа, тутакси реагира. На първо място сложи край
на хапането, като разкъса със зъби плътта и я изплю на земята.
Новата вълна от болки накара Меган да подбели очи.
Докато Меган продължаваше да протяга ръка към ножа, блондинката промени центъра на
тежестта си. Меган загуби равновесие. Заби глава надясно, без да има възможност да
използва ръцете си, за да омекоти падането. Дясната страна на черепа й силно издрънча
върху бронята на автомобила.
Пред очите й се разлетяха звездички.
„Вземи. Ножа.“
Блондинката подскочи по-близо до Меган и яростно срита главата й. Черепът на Меган
отново издрънча в бронята. Меган усети как съзнанието този път я напуска. В първия миг тя
наистина не знаеше къде е, нито кое време е станало. Не знаеше дори за блондинката, нито
почувства следващия ритник. Беше й останала само една мисъл.
„Вземи. Ножа.“
Русокосата стана и срита Меган в ребрата. Тя падна по лице, объркана и смаяна. Усети
паважа на бузата си. Затвори очи. Ръцете й бяха разперени встрани, сякаш бе хвърлена от
голяма височина.
Нищо не й бе останало.
Светлинен лъч премина по нея, може би от фенерче, може би от приближаващ се автомобил.
Откъдето и да беше, светлината накара блондинката да се поколебае, и то достатъчно дълго.
С все още затворени очи Меган прокара ръка по паважа.
Бе запомнила къде е ножът.
Блондинката изписка и се хвърли долу, за да довърши Меган.
Ала сега вече Меган бе стиснала ножа в ръка. Тя се търколи по гръб, опря дръжката на
гръдната си кост, а острието щръкна във въздуха.
Блондинката падна върху върха на острието.
Ножът потъна дълбоко в корема на русокоската. Меган не го изпускаше от ръцете си.
Дръпна го, като разряза стомаха и спря едва когато острието се опря в гръдния кош. Нещо се
изсипа от раната и тя усети лепкавата топлина по себе си.
Блондинката отвори уста в тих писък. Очите й се разшириха и застинаха в очите на Меган.
Между двете жени премина нещо, нещо дълбоко и силно, нещо фундаментално, което бе
извън разумното обяснение. Меган щеше да си спомня този поглед много, много дълго след
това. Щеше да проиграва сцената в паметта си и да се чуди какво видя тогава, ала никога
нямаше да може да го сподели с никого. Очите на блондинката се поотвориха още малко, а
после, докато наблюдаваше как очите на русокоската губеха блясъка си, Меган осъзна, че тя
си бе отишла завинаги.
Когато падаше отново на паважа, Меган дочу стъпки. Главата й беше вече досами земята,
когато усети, че нечии ръце я сграбчват, придържат я леко във въздуха, а после нежно я
слагат на земята.
Тя вдигна поглед и зърна своя страх.
– Меган? Боже мой, Меган?
Тя почти се усмихна, като видя красивото лице на Дейв. Искаше да го приласкае, да му
каже, че го обича, че ще се оправи – първичният й инстинкт, щеше да си спомни тя по-късно,
я караше да обича и утешава този мъж, – ала от устата й не се отронваше и дума.
Подбели очи. Дейв изчезна и тя потъна в тъмнина.
34
Брум потръпна от студ.
Край кладенеца вече стояха още шестима полицаи. Единият му предложи одеяло. Брум се
навъси и му каза да се разкара.
В кладенеца имаше трупове.
Много трупове. Бяха нахвърлени един върху друг.
Първият, който извадиха, беше на Карлтън Флин.
Неговият труп бе най-пресният, следователно изглеждаше най-ужасяващо. И вонеше от
разлагането. Дребни животинки – плъхове и катерички – се бяха нахвърлили на мъртвата
плът. Един от полицаите извърна глава. Брум не.
Медицинският експерт би се опитал да открие времето и причината за смъртта, ала