– Много ще ни помогнете.
Двамата наблюдаваха как скрипецът пускаше въжето надолу.
– Чувам, че изглежда, имате заподозрян – рече Анджони. – Някой си Рей Ливайн.
– Той е една от възможностите, но все още нямаме достатъчно доказателства. Вече си
издействахме заповед за обиск на жилището му.
– Страхотно. Може би ще координирате действията си с нашите хора?
Брум кимна и извърна глава. Беше време да си тръгне от гората. Нямаше какво повече да
прави тук. Щяха да работят часове, може би цели дни. Междувременно щеше да разбере
какво са намерили хората му в мазето на Рей Ливайн, ако изобщо бяха намерили нещо.
Помисли си за Сара Грийн и дали тя ще дочака да получат пълно потвърждение, че трупът
му е в кладенеца, но не, медиите ще са съобщили вече всичко. Той не искаше Сара да го
научи от някой агресивен репортер.
– Мога да посрещна хората ви в дома на Ливайн – предложи Брум.
– Ще съм ви благодарен. Искам да ви използвам, детектив. Нуждаем се от местен човек,
който да работи с нас.
– На ваше разположение съм.
Двамата си стиснаха ръцете. С помощта на фенерчето си Брум тръгна по обратния път
надолу по пътеката към автомобила си. Мобилният му телефон звънна. Видя, че обаждането
идва от Меган Пиърс.
– Ало?
Ала не беше Меган Пиърс. Обаждаше се следовател от отдел „Убийства“ в областта Есекс,
който му съобщи, че някой току-що се бе опитал да убие Меган Пиърс.
На Ирин й отне известно време, ала накрая откри домашния номер на Стейси Парис,
екзотичната танцьорка, с която Рос Гънтър и Рики Маниън се бяха занимавали и, поне в
случая с Гънтър, всичко бе отмряло. Стейси Парис бе променила името си на Джейми
Хемсли. Тя не се бе омъжила и притежаваше малък бутик за облекло в изисканото
предградие Алфарета, щата Джорджия, на половин час път от Атланта.
Ирин се питаше дали да й позвъни, но това не продължи дълго. Независимо от късния час
тя взе телефона и набра номера.
Обади се женски глас, леко провлачен по южняшки маниер,
– Ало?
– Джейми Хемсли?
– Да, какво обичате?
– Тук е детектив Ирин Андерсън от Полицейското управление в Атлантик Сити. Трябва да
ви задам няколко въпроса.
Последва кратко мълчание.
– Госпожице Хемсли?
– Не виждам как бих могла да ви помогна.
– Не обичам да се обаждам без предупреждение като сега, но имам нужда от помощта ви.
– Не знам нищо.
– Добре, Джейми, или може би Стейси, разбирам – каза Ирин. – Както не знаеш и
истинското си име, нали?
– О, господи! – Южняшкият акцент бе изчезнал. – Моля ви. Умолявам ви. Оставете ме на
мира.
– Нямам интерес да ти навредя.
– Изминаха близо двайсет години.
– Разбирам, но открихме нови следи относно убийството на господин Гънтър.
– За какво говорите? Рики уби Рос.
– Не мислим така. Според нас направил го е някой друг.
– Значи ще освободят Рики? – изхлипа тя. – Боже мой!
– Госпожице Хемсли...
– Аз не знам нищо, разбрахте ли? Бях боксова круша и за двамата психопати. Мислех...
Мислех, че Господ ми е направил услуга. Нали знаете, с един куршум два заека? Той изолира
и двамата от живота ми и ми даде възможност за ново начало.
– Кой ти даде тази възможност?
– Какво искате да кажете с този въпрос? Господ, съдбата, моят ангел пазител, знам ли?
Двама мъже се караха кой да ме убие. И внезапно и двамата изчезнаха.
– И вие бяхте спасена – каза Ирин повече на себе си, отколкото по телефона на
свидетелката.
– Да. Преместих се. Промених името си. Имам магазин за дрехи. Не е много, но си е мое.
Разбирате ли какво говоря?
– Разбирам.
– А сега какво, Рики ще излезе от затвора ли? Моля ви, не му казвайте къде съм.
Ирин премисли онова, което чуваше. Настоящата ситуация отговаряше на известен
профил, появил се във връзка с изчезналите мъже – повечето от тях не бяха граждани за