чисти. Карали са те да се чувстваш в безопасност, да усещаш, че се грижат за теб, че те
обичат. Това не може да се научи. Или го имаш, или го нямаш.
Още преди това да се случи, Меган знаеше, че Дейв притежава тези качества.
Той седна до нея и взе ръката й в своята. Нежно я погали по косата, сякаш внезапно се бе
превърнала в порцелан и можеше да се счупи.
– Щях да те загубя – каза Дейв и в гласа му прозвуча страхопочитание.
– Нищо ми няма – отвърна тя, а после, тъй като животът можеше да бъде и застрашително
практичен в моменти на презрян ужас, попита:
– Кой гледа децата?
– При семейство Реалес са. Не се тревожи за тях, става ли?
– Става.
– Обичам те – каза той.
– И аз те обичам – отговори тя. – Повече, отколкото можеш да си представиш. Но трябва да
ти кажа истината.
– Може и да почака – каза той.
– Не, не може.
– Ранена си. Господи, снощи едва не те убиха. Истината не ме интересува. Интересуваш ме
само ти.
Тя знаеше, че в този миг той говореше сериозно – също така знаеше, че с течение на времето
той щеше да промени мнението си. Тя щеше да се излекува и да се върне вкъщи и тогава
въпросите отново щяха да се натрупат. Може би той можеше да чака. Ала Меган не можеше.
– Моля те, Дейв, остави ме да говоря, може ли?
Той кимна.
– Може.
А после, докато ръката му бавно се отлепи от нейната, Меган му разказа всичко.
Когато на вратата се позвъни, ръката на Дел Флин автоматично се стрелна към медала
„Свети Антоний“.
Дел седеше вкъщи и гледаше мач. Той се радваше за любимия си баскетболен тим, който
играеше в момента, ала единственият отбор, когото семейство Флин обичаше истински, бе
„Филаделфия Игълс“.
Футболът беше играта на Дел. Три поколения от мъжете на семейство Флин – бащата на
Дел; Дел; синът на Дел, Карлтън – бяха привърженици на „Орлите“10. Преди повече от
двайсет години, когато Дел най-после бе започнал да прави сериозни пари, той започна да
купува билети на петдесетметровата линия за целия сезон. Отне му две години да убеди своя
старец да не отиде на работа в кръчмата поне една неделя и да присъства на мача. Беше
велик ден, „Орлите“ победиха „Каубоите“ с три точки. Не след дълго бащата на Дел почина
– рак на белите дробове; вероятно го бе получил поради дългите години работа в задимената
кръчма, – така че работата му буквално го бе убила. Ала тази игра бе хубав спомен, такъв,
какъвто Дел носеше у себе си и понякога го изваждаше в съзнанието си, когато искаше да си
спомни за своя старец, преди проклетата болест да бе прояла вътрешностите му.
10 „Игълс“ (от англ. „Eagles“) означава „орли“ на български. – Б. пр.
Дел си припомни как взе Карлтън за първи път на мач, когато синът му беше само на
четири години. „Орлите“ играеха с „Червенокожите“ и Карлтън бе пожелал да си купи
вимпел на „Червенокожите“, макар да не ги обичаше.
След това им стана нещо като традиция – Карлтън колекционираше вимпели на
противниковите отбори и ги окачваше на стената над леглото си. Дел се учуди, когато това
свърши, когато Карлтън престана да събира вимпели и когато накрая реши да ги свали от
стената.
По телевизията видя, че новият център-нападател на противника пропусна две свободни
хвърляния.
Дел вдигна ръце от възмущение и се извърна, сякаш да оплаче лошото подаване със своя
син. Карлтън, разбира се, не беше в стаята.
Нямаше да го заинтересува. И той беше за „Орлите“. Господи, това момче обичаше да ходи
по мачове. Обичаше всичко, свързано с играта – да подритва топката, да я хвърля на
паркинга, да купува вимпелите, да припява бойната песен на „Орлите“. От осемте
домакинствания на мачове годишно Карлтън обикновено посещаваше само две-три, макар че
се молеше на баща си да го вземе на повече. Но на останалите Дел вземаше приятели или
бизнес съдружници, или пък даваше билетите на някого, комуто дължеше услуга. Господи,