каква тъпа, безсмислена загуба.
Колкото по-голям ставаше Карлтън, толкова по-малко искаше да ходи с баща си.
Дел също. Карлтън предпочиташе да излиза с приятелите си, а след мача да се шляе и да се
весели с тях. Така става обикновено, нали? Баща и син не могат да пишат една и съща
страница в историята – също като в старата песен „Котката е в люлката“.
Дел се чудеше в кой момент Карлтън бе започнал да се отклонява от пътя.
През последната година в гимназията се случи инцидент: едно момиче бе обвинило
Карлтън, че я изнасилил и й нанесъл побой след срещата им. Карлтън бе обяснил на Дел, че
му се ядосала, защото след като прекарал нощта с нея, я бе изоставил. Дел му повярва. Че
кой би изнасилил момиче, с което е на среща? Изнасилвачите се крият в храстите, изскачат
ненадейно и така нататък. Момичето не ги кани в дома си. И все пак имаше охлузвания и
следи от ухапвания, но Карлтън каза, че така му харесвало.
Дел не знаеше, ала не се и интересуваше от неща като „тя каза“, „той каза“. Нямаше начин
синът му да отиде в затвора поради някое недоразумение. Така че Дел направи някои
плащания и всичко се размина.
Така ставаше. Синът му бе добро хлапе. Може би преминаваше през някакъв особен етап
на развитие. Ще премине. Но все пак нещо в момчето се бе променило и сега, когато
разполагаше с толкова много свободно време, Дел се мъчеше да разбере какво. Можеше да е
и футболът. Когато бе много млад, Карлтън бе изключителен защитник. В осми клас бе
счупил всички рекорди за сезона. Но тогава Карлтън бе престанал да расте. Това страшно го
разстрои. Карлтън не бе виновен. Чисто и просто виновна бе генетиката. Нищо не можеше да
се направи. Когато Карлтън бе понижен в по-долна категория, той стана дори по-добър и Дел
го заподозря, че взема стероиди. Ето откъде започна всичко. Вероятно. Кой може да е
сигурен?
Дел се опита да се съсредоточи върху мача и с изненада откри, че не му е възможно.
Странно какво може да ти сервира животът. Всъщност пет пари не даваше, ако победи
противниковият отбор, а не неговите любимци. И все пак. Независимо какво се случваше в
живота му, Мария, разбира се, би се заляла от смях, ако го видеше до такава степен обладан
от мача по телевизията. Щеше да посочи към телевизора и да каже: „Мислиш ли, че тези
момчета биха дошли в службата ти да те окуражават?“. В думите й имаше логика, но какво
от това? И сякаш да покаже, че не му мисли злото, Мария тутакси ще му донесе нещо за
хапване – я пържени картофки, я начос, я някаква друга вкуснотия.
Тъкмо когато седеше на белия си диван и си мислеше за своята сладка Мария, а
противниковият отбор побеждаваше с осем на нула, Дел чу, че на вратата се позвъни. Ръката
му моментално сграбчи медала „Свети Антоний“ от Падуа. Когато изгубиш нещо, трябва да
повтаряш името му, а Дел знаеше, че същото се отнася и за изчезналите хора. Когато бе по-
млад, Дел считаше подобни неща за пълни глупости, ала с годините бе станал суеверен.
Той се отлепи от бялата кожена седалка и отвори парадния вход. Голдбърг, ченгето, стоеше
навън в студа. Не каза нищо.
Нямаше нужда. Очите им се срещнаха и Голдбърг му направи най-лекото и унищожително
кимване, което човек може да направи на друг човек. Дел почувства, че нещо в гърдите му се
разтроши и стана на прах.
Не получи опровержение. Не и в началото. В началото имаше само съкрушителна яснота.
Дел Флин съвършено добре разбираше какво означава това. Момчето му си бе отишло
завинаги. Никога повече нямаше да се върне. Синът му бе мъртъв. Младият му живот бе
прекършен. Нямаше да има помилване, нямаше да се случи чудо, нямаше да стане нищо,
което да го спаси. Дел нямаше вече да го прегърне, нямаше да го види, да говори с него. Край
на мачовете с „Орлите“, Карлтън бе изчезнал, нямаше го вече и Дел знаеше, че никога
нямаше да се върне. Коленете му се подкосиха. Той започна да рухва – всъщност това и
желаеше, – ала Голдбърг го прихвана със силните си ръце. Дел клюмна на гърдите на