огромното ченге. Болката бе твърде остра, неизмерима, непоносима.
– Как? – попита накрая Дел.
– Намерихме го близо до мястото, където открихме кървавите петна.
– В гората ли?
– Да.
Дел си представи Карлтън в гората – сам, на открито в студа.
– Имаше и други трупове. Според нас може би е дело на сериен убиец.
– Сериен убиец ли?
– Така мислим.
– Искате да кажете, че е нямало никаква причина? Че са убили момчето ми случайно?
– Все още не знаем.
Дел се опита да отпъди болката, помъчи се да се съсредоточи върху онова, което казваше
Голдбърг. Така прави човек, когато агонизира.
Някои използваха отричането. Други – необходимостта от отмъщение. Така или иначе,
човек не се съсредоточава върху смисъла, защото това би било непоносимо. Отклоняваш го и
го заместваш с нещо неуместно, тъй като не можеш да промениш ужасната истина, нали
така?
Със сълзи на очи Дел попита:
– Страдало ли е момчето ми?
Голдбърг се замисли за миг.
– Не знам.
– Заловихте ли убиеца?
– Още не. Но ще го заловим.
Дел чуваше по телевизията как зрителите домакини ликуват. Противниковият отбор бе
направил нещо. Синът му бе мъртъв, но хората ликуваха. На никого не му пукаше. В къщата
все още имаше електричество. Автомобилите продължаваха да се движат. Хората
продължаваха да се радват за любимите си отбори.
– Благодаря, че ми го съобщи лично – Дел се чу да изрича.
– Имаш ли с кого да бъдеш?
– Жена ми скоро ще се прибере.
– Искаш ли да остана с теб, докато тя си дойде?
– Не. Добре съм. Благодаря, че намина.
Голдбърг се прокашля.
– Дел?
Той вдигна поглед към лицето на Голдбърг. На него бе изписано истинско съчувствие, но и
нещо друго.
Голдбърг каза:
– Не искаме и други невинни да пострадат. Нали разбираш какво ти говоря?
Дел не отговори.
– Отзови онези луди – рече Голдбърг, като му подаде мобилен телефон. – Достатъчно смърт
за една нощ.
През ослепяващата агония наистина се виждаше съкрушителна яснота.
Голдбърг беше прав. Бе пролята твърде много кръв. Дел Флин взе телефона от ръката му и
набра номера на Кен.
Но никой не отговори.
Брум позвъни на Сара Грийн.
– Ще си бъдеш ли вкъщи след час?
– Да.
– Може ли да се отбия?
– Нещо ново ли има?
– Да.
Последва кратка пауза.
– Не ми звучи като добра новина.
– Ще бъда там след час.
Уличното осветление пред жилището на Рей Ливайн бе твърде ярко и твърде жълто и
придаваше на всичко твърде жлъчен вид. Пред скромното жилище бяха паркирани четири
полицейски коли.
Когато Брум се приближи, един микробус, натоварен с федерални агенти, също спря отпред.
Той побърза да влезе и намери Додс.
– Нещо ново? – попита Брум.
– Нищо изненадващо, ако това искаш да кажеш. Никакво оръжие. Никаква товарна
количка. Нищо от този род. Вече разглеждаме фотографиите в компютъра му. Поне се
уверихме, че по този въпрос човекът не ни е излъгал – снимките край старата фабрика за
желязна руда са направени на осемнайсети февруари през различни години, а не на Марди
Гра.
Това доказваше казаното от Рей Ливайн по великолепен начин.
Додс погледна през прозореца.
– Федералните ли пристигнаха?
– Аха.
– Те ли поемат случая?
Брум кимна с глава.
– Сега той е техен.
Брум погледна часовника на китката си. Нямаше защо да се шляе наоколо. Можеше да
отиде в дома на Сара и да й обясни.
– Ако няма друго...
– Не, няма. Но едно нещо ми направи странно впечатление.
– Какво е то?
– Рей Ливайн. Това ли е истинското му име?
– Да.
Додс кимна с глава, този път повече на себе си.