– Познаваш ли други хора с името Ливайн?
– Няколко, защо?
– Евреи са, нали? Имам предвид, че Ливайн е еврейско име.
Брум огледа дупката, наречена мазе, и навъсено погледна към Додс.
– Не всички евреи правят много пари. Знаеш го, нали?
– Не това имам предвид. Не ги гледам стереотипно, нищо подобно. Виж, просто го забрави,
става ли? Не е кой знае какво.
– Кое не е кой знае какво? – попита Брум.
– Нищо. Но добре, както казах, не открихме нищо инкриминиращо. Само това – сви рамене
той. – Какво ли би правил един евреин с него?
И той връчи на Брум малко найлоново пликче за съхраняване на доказателства. Брум
погледна съдържанието му. Отначало не разбра какво е това, ала след секунди, когато най-
после проумя, главата му се замая, сякаш падаше все по-надолу и по-надолу и не можеше да
се спре. Светът му, който вече се бе разклатил, направи още един остър завой и той едва се
задържа на краката си.
– Брум?
Той не обърна внимание на гласа. Попремига, погледна отново и усети как стомахът му се
сви, защото вътре в найлоновата торбичка видя медал на Свети Антоний.
От мястото си на отсрещната страна на улицата Кен гледаше как Лорейн излиза от „Ла
Крим“ през задната врата. Отне й доста време да мине през паркинга. Излизането й бе цяло
събитие.
Всяко момиче, работещо на това място, се обръщаше към по-възрастната барманка и я
даряваше с продължителна прегръдка. В отговор Лорейн приемаше прегръдката, а после
даваше на всяка по нещо, което те желаеха да имат – я ще ги изслуша със съчувствие, я ще ги
дари с крива усмивчица в стил „разбирам те“, я ще им каже по някоя мила дума.
Беше им като майка.
Когато накрая мина покрай всички и тръгна да се прибира, Кен я последва на безопасно
разстояние. Домът й не беше далеч. Барманката живееше в къща, която, меко казано, бе
видяла и по-добри дни, макар че вероятно бе мрачна още от първия си ден.
Лорейн извади ключ, за да отвори вратата, и изчезна вътре.
В задната част светнаха две лампи. Иначе в цялата къща бе тъмно. Това показваше, че
беше сама. Кен обиколи къщата, като надничаше през прозорците. Откри Лорейн в кухнята.
Помисли си, че изглежда изтощена. Бе свалила обувките си с високи токчета и бе вдигнала
босите си крака на стола. Топлеше ръцете си с чаша чай, като леко отпиваше от нея със
затворени очи. На по-силната светлина в стаята тя изглеждаше много по непривлекателна,
много по-стара, отколкото я бе видял в мъждивата светлина на заведението.
Това, разбира се, бе логично.
Ама че живот си бе построила тази барманка, помисли си Кен. Ако я спаси от мизерния й
живот, щеше да й направи огромна услуга. Кен усети как непреодолимото желание го
обхваща отново, и то с пълна мощ. Ръцете му се свиха в юмруци. Погледна към кухненската
маса и си каза: да, вероятно щеше да е доста яко преживяване.
Време беше да се залавя за работа.
Кен се приближи до вратата на Лорейн и в същия миг телефонът му завибрира. Провери от
кой номер му звънят и като видя, че не е Барби, реши да не отговаря.
Той почука, приглади косата си и зачака. Дочу шумолене, а после най-горната ключалка се
отключи и дръпнаха резето. Странно е колко много хора правеха същото. Купил си най-
скъпата ключалка, но я отключваш и отваряш вратата на всяко потропване.
Лорейн отвори очи малко по-широко, когато зърна Кен, ала не затръшна вратата под носа
му, нито каза нещо подобно на: „Така, така. Бас ловя, че е красивият опечален, който
прилича на бившия ми“.
Тя опита да се усмихне с онази усмивка, която той бе видял в клуба, ала не се получи много
добре. Кен забеляза... страх може би?
Да, страх.
Обруленото й от времето лице леко се набръчка и това го развълнува.
Кен й предложи най-милото изражение на лицето си.
– Трябва да поговоря с вас за нещо.
Лорейн не изглеждаше твърде въодушевена пред перспективата – може би се изплаши, – ала