припадна от умора, от болката и морфина, който й поставиха. Ако Дейв бе изрекъл някакъв
коментар върху думите й, тя не си го спомняше.
Меган не бе чувствала такава жестока жажда. Когато протегна ръка към чашата с вода на
нощното шкафче, сякаш цялото й тяло изпищя от недоволство. Тя тихо извика. Дейв вдигна
глава и каза:
– Нека ти я подам.
Той се приближи до шкафчето и внимателно вдигна чашата към нея, като намести
сламката между устните й. Тя жадно отпи. Водата бе чиста амброзия. Щом тя свърши, Дейв
върна чашата на мястото й и седна до нея.
– Как се чувстваш? – попита.
– Сякаш съм се целувала с автобус.
Той се усмихна и я погали по челото.
– Да повикам лекаря.
– Още не.
Ръката му бе хладна. Тя затвори очи и се занаслаждава на допира му. По страната й се
търкулна сълза. Не знаеше защо.
– Мислех върху всичко, което ми каза – рече Дейв. – Все още се опитвам да го премисля.
– Знам. Но говори с мен, съгласен?
– Съгласен.
Тя отвори очи и го погледна.
– Тежко е – каза Дейв. – От една страна, каква си била в миналото като че ли всъщност
няма значение. Обичаш ли ме?
– Да.
– Лъжеш ли ме?
– Не, разбира се, че не.
– Тогава какво има значение? Всички имаме минало. Всички имаме тайни. Или нещо за
криене. – Той се премести от мястото си. – Това е от една страна. Тази част разбирам аз.
– А от друга страна?
Дейв поклати глава.
– Все още обмислям.
– Обмисляш – каза тя, – или преценяваш?
Видът му стана объркан.
– Не съм сигурен, че те разбирам.
– Ако неизвестното ми минало се криеше в това, че преди да се запознаем съм била богата
принцеса и девственица, мислиш ли, че щеше да ти е толкова тежко да премисляш?
– Нима ме смяташ за плиткоумен?
– Само питам – отвърна тя. – Въпросът е напълно логичен.
– И ако кажа „да“, щеше да ти е по-лесно да смелиш този сценарий?
– Щях да разбера, така е.
Дейв премисли и това.
– Искаш ли да чуеш една странна истина?
Тя чакаше.
– Никога не съм ти вярвал напълно, Меган. Не, почакай, това не е съвсем така. Имам
предвид, че никога не съм ти вярвал. Аз ти се доверявах. Безусловно. Направих те моя жена,
обичах те и знаех, че и ти ме обичаш. Живеехме един живот, спяхме в едно легло и имахме
наши собствени деца.
Дейв тежко преглътна, погледна встрани, обърна се с гръб към нея.
– Щях да ти поверя живота си. Знаеш го.
– Знам.
– И все пак невинаги ти вярвах. Можеш да се довериш на някого и да знаеш, че в това има
и нещо друго. Знаеш ли какво имам предвид?
– Да.
– Беше ли ти трудно да ме лъжеш през всичките тези години?
– Не лъжех само теб, а всички.
– Но най-вече мен.
Тя не започна да го разубеждава.
– Беше ли ти трудно?
Меган се позамисли.
– Не съвсем.
Той отново седна.
– Леле, колко сме честни.
– Истината не бе реалната опция. Не виждах никакъв смисъл да ти разкажа за миналото
си. Истината можеше само да влоши положението.
– Значи трябва да ти е било трудно? На дадено равнище.
– Според мен свикнах.
Той кимна с глава.
– Част от мен иска да научи подробности, защото иначе въображението ми няма да го
издържи, ако разбираш какво имам предвид.
Тя кимна.
– Ала по-голямата част от мен е наясно, че по-добре е да не обръщаме внимание.
– Беше много отдавна, Дейв.
– Но все пак е част от теб.
– Липсва ли ти?
– Няма да се извинявам, ако е така.
– Не това те питах. Попитах те дали ти липсва.
Очите й отново се напълниха със сълзи. Тя нямаше намерение отново да го излъже, не и
след като бе преминала през толкова много изпитания, за да му каже истината.
– Когато си бил в гимназията, ти си бил член на театралната трупа, нали така?