– Хапливата забележка бе съвсем заслужена.
– Съгласен съм.
– Ще й отнеме поне час да дойде дотук, дори да й изпратим полицейски ескорт. Защо не
излезете на чист въздух?
– Трябва да се върна в „Ла Крим“.
– В нощния клуб ли? Защо?
Брум не си направи труда да му обяснява. Той се отправи навън към автомобила си.
Все още имаше липсващи брънки. Нощта бе наистина дълга.
Федералните продължаваха да претърсват жилището на Рей Ливайн с надеждата да
намерят и други трофеи. Труповете, извадени от кладенеца досега, наброяваха дванайсет,
макар че колкото по-надълбоко слизаха, толкова по-трудно ставаше да определят веднага
кои кости на кого принадлежат. С годините труповете се бяха изпочупили, натрупани накуп,
като кладенецът се бе превърнал в последното им убежище.
След като предишната нощ арестува Рей Ливайн, Брум се отправи към обречената къща,
която в миналото бе семейният дом на Стюарт и Сара Грийн. Съобщи на Сара онова, което
бе научил: че всички улики водят до факта, че Стюарт е на дъното на кладенеца и че е бил
жертва на сериен убиец. Както винаги Сара внимателно го слушаше.
Щом той свърши, тя каза:
– Останах с впечатление, че наскоро някой е видял Стюарт.
Така че ето накъде се бе запътил Брум сега – към „Съботна хапка и мръвка“ на „Ла Крим“.
Отваряха за закуска точно по това време и учудващо бързо правеха доста оживена търговия.
Той не мислеше, че от това пътешествие ще се роди нещо кой знае колко важно. Брум беше
убеден, че Лорейн ще свие рамене и ще заяви: „Казах ти, че не съм сигурна. Но ти просто не
ме послуша“.
Ала истината беше – истина, която може би той щеше да започне сам да си признава, – че
искаше да види Лорейн. Нощта бе ужасна, изпълнена с кръв и мъртви тела. Той, разбира се,
имаше професионално извинение за посещението си при нея, но може би просто искаше да е с
нея, да вижда познатото хубаво лице да отвърне на погледа му, лице на жена, която не бе
омъжена за друг. Така я чувстваше – Лорейн, още един ранен от града ветеран, около когото
той се чувстваше добре. Може би искаше само това. Може би искаше да потъне за известно
време в нейната успокояваща крива усмивка и гърления й смях. А може би фактът, че тя
умира, че може би след няколко месеца нямаше изобщо да бъде тук... може би това го караше
да осъзнае дълбокото си нежелание отново да изпита, че още някой му липсва в този живот.
Нима бе толкова нередно?
Охранителите в „Ла Крим“ тъкмо отваряха вратите, когато той пристигна. Някои от
редовните посетители се бяха наредили на опашка отрано, вероятно идваха направо от
казината или от други нощни заведения. Това бе клиентелата за закуска – не хора, събудили
се и дошли за сутрешно похапване, а такива, които са будували цяла нощ и желаят да
започнат деня с шоуто на стриптийзьорките. Можеш да го погледнеш от която си страна
искаш, но бе трудно да не направиш заключението, че те са, меко казано, доста отчаяни и
странни.
На влизане Брум кимна на облечените в черно охранители. Прекоси тъмните сепарета и се
запъти направо към бара на Лорейн.
Ала нея я нямаше. Тъкмо щеше да се обърне и да попита къде е, когато някой го бутна
изотзад и той залитна.
Беше червендалестият Руди.
– Какво, по дяволите, искаш, Руди?
Руди посочи с тлъстия си пръст към него.
– Предупредих те.
– За какво говориш?
– Най-напред разговаря с Тони. Добре де, голяма работа. Такива като нея под път и над път.
Добре. – Той отново го сръга. – Но аз те предупредих, нали?
– За какво си ме предупредил?
– Казах ти, че Лорейн е различна. Че е специална. Казах ти какво ще направя, ако нещо й
се случи.
Брум замръзна на място. Сякаш музиката внезапно зазвуча по-силно. Стаята се завъртя.
– Къде е тя?
– Не ме баламосвай с подобни въпроси – къде била тя. Знаеш много добре...