я гледаше съсредоточено и й вярваше.
– Рей?
– Не, не съм го убивал.
– Тогава кой?
Това беше моментът. Рей трябваше да й каже истината. Бедата сега бе в това, че той бе
убеден, че не е била тя, но как да го изрази с думи?
Беше малко късно да се тревожи за това.
– През онази нощ – започна Рей – ти вървя чак до онова място. Видя Стюарт Грийн да лежи
до големия камък и си помисли, че е мъртъв.
– Това вече го знаем, Рей.
– Искам само да подкрепиш думите ми.
– Да – заяви Каси. – Видях го и помислих, че е мъртъв.
– И избяга, така ли беше? Уплаши се. Помисли, че ще обвинят теб.
– Или теб.
– Правилно – отвърна Рей. – Или мен.
– Не разбирам, Рей. Защо съм тук? Какво искаше да ми кажеш?
Той се чудеше как да я накара да разбере.
– Защо отиде там онази нощ?
Тя изглеждаше объркана.
– Какво искаш да кажеш?
– Защо отиде в парка онази нощ?
– Какво имаш предвид с това „защо“? Получих бележката ти. В нея ти ми даваше доста
подробни инструкции как да стигна до мястото.
Рей поклати глава.
– Никаква бележка не съм ти оставял.
– Какво? Разбира се, че ми остави.
– Не съм.
– Тогава откъде знаеше, че трябва да отидеш там?
Рей сви рамене.
– Проследих те.
– Не те разбирам.
– Знаех какви ги вършиш със Стюарт Грийн. Дори те помолих да избягаш с мен. Исках да
започнем на чисто, не помниш ли?
На красивото й лице се появи тъжна усмивка.
– Това бе мечта.
– Може би. А може би, ако се бе вслушала в думите ми...
– Да не минаваме отново по тези пътища, Рей.
Той кимна. Тя имаше право.
– Онази нощ те проследих. Ти остави колата на паркинга в Пайн Барънс и тръгна нагоре по
пътеката. Нямах представа защо, нито с кого имаше среща. Предполагам, че съм ревнувал,
не знам. Вече няма значение. Ти тръгна нагоре по пътеката. Аз не те проследих. Щом искаш
да си с друг, добре, това наистина нямаше нищо общо с мен. Ние не се различавахме от
останалите. Това бе част от забавлението, нали така?
– Не те разбирам – рече тя. – Ти не си ми оставил онази бележка да се срещнем?
– Не.
– Тогава кой?
– Много пъти премислях положението през последните двайсет и четири часа.
Предполагам, че отговорът е очевиден. Сигурно е бил Стюарт Грийн. Той ти е заложил
клопка, искал е да си сама.
– Но когато стигнах до мястото...
– Стюарт Грийн е бил мъртъв – продължи Рей.
– Поне така си помислих.
Рей си пое дълбоко въздух. Кръвта нахлу в главата му.
– И си била права.
Тя съвсем се обърка.
– Какво?
– Стюарт бе мъртъв.
– Вече го беше убил?
– Не. Казах ти. Не аз го убих.
– Тогава какво стана? – попита тя.
– Ти тръгна по онази пътека – каза Рей. – Видя тялото му. Помисли си, че е мъртъв, и хукна
назад по пътеката. Аз те видях. Всъщност имах намерение да те спра, да се уверя, че си добре.
Още едно от предположенията ми: „Ами ако?“. Ако те бях спрял. Ако те бях попитал какво
става...
Гласът му отлетя в пространството.
Тя се наведе напред.
– Какво стана, Рей?
– Помислих си... Не знам... Помислих си, че Стюарт те е наранил или нещо подобно. Бях
объркан, бях бесен, така че се колебаех. И тогава ти, така де, изчезна. Аз изтичах нагоре по
пътеката. Към развалините.
Меган наблюдаваше лицето му. Тя бе любопитна, това бе сигурно, но същевременно я бе
грижа за него.
Рей го виждаше. Той се приближаваше към края на разказа си и може би най-после тя бе
започнала да вижда истината.
– Когато се изкачих до мястото, видях Стюарт Грийн да лежи на земята. Беше мъртъв.
Гръклянът му бе прерязан. – Рей се наведе още повече към нея, искаше да се увери, че тя
вижда очите му и разбира какво е видял през онази нощ той. – Представи си, Каси.