Малцина от хората, които срещате, са с ореол на главите. Нито са красавци, нито са
ангелчета, нито раздават благотворителност – в случая с Хари, той определено предпочиташе
грешниците пред светците, – ала те носеха аура на доверие и доброта. Хари бе един от тях.
– Здравей, Каси – поздрави я той.
Гласът му бе остър. Той се размърда на стола си.
– Как я караш, Хари?
Ясните му сини очи я погледнаха по странен начин. Не беше в неговия стил, но оттогава
бяха изминали близо две десетилетия. Хората се променят.
Запита се дали идването й не бе грешка.
– Благодаря, добре.
– Благодаря, добре?
Хари кимна и прехапа устни.
– Какво става, Хари?
Внезапно очите му се насълзиха.
– Хари?
– По дяволите – изруга той.
– Какво?
– Обещах да не казвам. Понякога съм такава порта.
Тя мълчеше и чакаше.
– Просто... Мислех, че не си между живите.
Тя се усмихна, почувствала облекчение от факта, че, да, той си бе останал същият
свръхемоционален човек, когото помнеше.
– Хари...
Той махна с ръка.
– След като ти изчезна с онзи, дойдоха ченгетата.
– Не съм изчезвала с онзи.
– Самичка ли изчезна?
– Нещо такова.
– Е, ченгетата искаха да говорят с теб. Още го искат.
– Знам – отвърна Меган. – Затова се върнах. Имам нужда от помощта ти.
Когато видя за първи път усмихнатата млада двойка близо до входа, Тони Алюър въздъхна
и поклати глава. Истинското име на Тони беше Алиса. Беше го използвала като сценичен
прякор от „Алиса в Страната на чудесата“, но даденото й име се оказа по-лесно за хората,
свързани с миналото й – така я разпознаваха. В момента, привършила работата си за деня, тя
носеше свободен суичър.
Беше сменила тънките си и остри токчета за чифт обувки за тенис. Беше изстъргала
натрупания грим и си бе нахлузила чифт огромни слънчеви очила. Мислеше си, че изобщо не
прилича на екзотичната танцьорка, каквато всъщност беше.
Усмихнатата двойка сякаш бе току-що излязла от страниците на някое библейско
изследване. Тони свъси вежди. Познаваше този тип хора. Добродетелни.
Искаха да й дадат брошури и да спасят душата й. Ще използват някоя банална фраза като
например: „Отърви се от дамските си прашки и ще откриеш Иисус“, а тя ще отговори:
„Иисус дава ли големи бакшиши?“.
Усмихнатото русокосо момиче бе младо, здраво и хубаво. Косата й бе завързана отзад на
плътна конска опашка. Беше облечена с пуловер с поло яка и с пола, каквато обикновено
носеха момичетата, задоволявайки фантазиите на посетителите, свързани с ученички; на
краката си имаше къси чорапки. Кой се обличаше така в реалния живот?
Очарователният мъж с нея имаше вълниста коса на политик, който се намира в лодка сред
морето. Беше наконтен с дрехи в цвят „каки“, синьо сако с копчета до долу, а около врата си
бе метнал пуловер.
Тони не бе в настроение. Пръстът й пулсираше и я болеше. Тя се чувстваше слаба, разбита,
победена. Искаше да влезе и да нахрани Ралфи.
Посещението на онова ченге Брум и, разбира се, изчезването на Карлтън Флин не излизаха
от ума й. Първия път, когато го срещна, той носеше впита тясна тениска с надпис: „Не съм
гинеколог, но бих могъл да погледна там“. Ставаше дума за първокласен знак „Пази се от
мен“, ала щом го прочете, глупавичката Тони се изкикоти. Като си спомни сега, стана й
тъжно.
Тони имаше прилични атрибути, ала гащите й сякаш сами се свличаха, когато опреше до
мъже.
Понякога – в повечето случаи – Тони смяташе, че лошият късмет сякаш вървеше на две
крачки след нея, често я настигаше, потупваше я по рамото, като й напомняше, че е до нея, че
е постоянен неин спътник.
Не бе започнало по този начин. В началото обичаше работата си в „Ла Крим“. Беше й
забавно и вълнуващо да танцува всяка нощ. При това не, Тони не бе насилвана сексуално