изглеждаха и тези двамата. Сякаш току-що бяха избягали от църковен хор, изпълняващ
химни по някоя телевизионна кабеларка.
– Няма да ви отнеме много време – увери я нахаканата блондинка.
И ето ги сега тук, на прага й, и то точно днес. Не стояха пред задния вход на клуба. Не
скандираха лозунги срещу грехопадението. Може би след цялостната разруха, след
счупването на пръста й, който я болеше, както я боляха ходилата и всичко останало, а
костите й бяха толкова уморени, че тя не можеше да направи и стъпка повече, тези две
хлапета имаха причина да бъдат тук. Може би те наистина бяха изпратени да спасят Тони,
когато тя се намираше в най-голяма нужда. Сякаш бяха двама ангели, паднали от небето.
Възможно ли бе това?
Самотна сълза се търкулна по бузата на Тони. Нахаканото русокосо момиче й кимна с
глава, макар добре да разбираше през какво преминава Тони в момента.
Може би, мислеше си Тони, докато вадеше ключа си, аз наистина се нуждая от спасение.
Може би тези две хлапета, колкото и невероятно да звучеше, държаха нейния билет към един
по-добър живот.
– Добре – рече Тони, като преглътна хлипането си. – Можете да влезете. Но само за
минутка, става ли?
И двамата кимнаха.
Тони отвори вратата. Ралфи се спусна през стаята към тях, ноктите му се забиваха в
линолеума. Тони усети как сърцето й се свива от звука. Ралфи – единственото хубаво,
приветливо, любещо нещо в живота й. Тя се наведе и пусна Ралфи да мине по нея. Изкикоти
се през сълзи и почеса Ралфи на специалното място зад ушите, после отново се изправи.
Тони се обърна към нахаканата блондинка, която продължаваше да се усмихва.
– Колко красиво куче – забеляза нахаканата блондинка.
– Благодаря.
– Може ли да го помилвам?
– Разбира се.
Тони се обърна към очарователното момче. Той също й се усмихна. Ала усмивката му сега
бе друга. Някак отвлечена...
Чаровното момче продължи да се усмихва дори след като отдръпна свитата си в юмрук
ръка от нея. Продължи да се усмихва и когато присви бедра и рамене и с всичка сила й
нанесе внезапен удар право в лицето.
Тони се сви на пода, от носа й бликна кръв, тя притвори очи от болка и последният звук,
който чу, бе скимтенето на Ралфи.
9
Брум остави телефонната слушалка обратно на вилката. Все още се мъчеше да разбере,
както пишеха всички местни вестници, „последното потресаващо събитие“.
Голдбърг попита:
– Кой беше това?
Брум не бе осъзнал, че Голдбърг се навърта наоколо.
– Хари Сътън.
– Адвокатът мошеник?
– Мошеник ли? – намръщи се Брум. – Какво става? Да не би да е 1958 година? Вече никой
не нарича адвокатите мошеници.
– Не се прави на задник – рече Голдбърг. – Това има ли нещо общо с Карлтън Флин?
Брум стана, сърцето му галопираше.
– Може би.
– Е?
Нещо общо с Карлтън Флин? Може би. Нещо общо със Стюарт Грийн? Определено.
Брум все още си припомняше разговора.
След седемнайсетгодишно издирване Хари Сътън твърдеше, че Каси, стриптийзьорката,
изчезнала със Стюарт Грийн, е в офиса му. В момента тя стоеше пред него – ей така,
материализирала се от нищото. Беше твърде хубаво, за да го повярва.
Брум би казал за повечето адвокати, че са пълни боклуци.
Ала Хари Сътън, въпреки издънките в личния си живот – а те бяха безброй, – не бе сред тях.
Около него нямаше такава издънка, че да се налага да лъже заради нея.
– Ще ти разкажа по-късно – отвърна Брум.
Голдбърг постави ръце на хълбоците си, като полагаше всички усилия да изглежда
непоколебим.
– Не, ще ми кажеш веднага.
– Хари Сътън може да е имал свидетел?
– Какъв свидетел?
– Заклех се да пазя тайна.
– Какво?
Брум не си направи труда да му отговори. Просто продължи да взема стъпалата, защото
знаеше, че Голдбърг, който намираше за изтощително да протегне ръка за нещо друго, освен