за сандвич, няма да го последва.
Щом стигна до автомобила си, мобилният му звънна. Брум видя, че го търси Ирин.
– Къде си? – попита го тя.
– Тръгнах да видя Хари Сътън.
С Ирин бяха полицейска двойка цели двайсет и три години, преди тя да се пенсионира
миналата година. Тя бе не само негова партньорка, а и неговата бивша съпруга. Той й
разказа за внезапната поява на Каси.
– Леле! – възкликна Ирин.
– Права си.
– Неуловимата Каси – забеляза Ирин. – Дълго я издирваше.
– Цели седемнайсет години.
– Значи можеш да стигнеш до някои отговори.
– Да се надяваме. Защо си дошла?
– Охранителната камера на „Ла Крим“.
– Какво има?
– Възможно е да съм открила нещо – отвърна Ирин.
– Искаш ли да намина, щом довърша със Сътън?
– Да, ще имам време да преоценя нещата в ума си. Освен това ти можеш да ми разкажеш за
срещата си с неуловимата Каси.
После, тъй като не можеше да устои:
– Ирин?
– Какво?
– Ти каза „да преоценя“. Ха-ха-ха!
– Наистина ли, Брум? – изпъшка Ирин. – На колко си години?
– Подобни реплики навремето работеха за теб.
– Доста неща работеха за мен – добави тя и в гласа й сякаш се появи лека тъга. – Много
отдавна.
Той отвърна с далеч по-истински думи:
– Ще се видим след малко, Ирин.
Брум потисна мислите за бившата си и натисна газта. Няколко минути по-късно той
почука с кокалчетата на пръстите си на армираното стъкло. Отвътре се обади раздразнен
глас:
– Влез!
Той отвори вратата и влезе вътре. Хари Сътън приличаше на обичан но сериозно изостанал
колежански професор. Брум зае цялата стая. Вътре нямаше никой друг освен Хари.
– Радвам се да ви видя, детектив.
– Къде е Каси?
– Седнете.
Брум седна.
– Къде е Каси?
– В момента не е тук.
– Е, да, виждам.
– Защото сте опитен детектив.
– Старая се да не се самоизтъквам – отвърна Брум. – Какво става тук, Хари?
– Наблизо е. Иска да говори с теб. Но преди това трябва да знаеш някои основни правила.
Брум разпери ръце.
– Слушам.
– Преди всичко, това е извън протокола.
– Извън протокола ли? Нима мислиш, че съм репортер, Хари?
– Не, мисля, че си добро и по някакъв начин отчаяно ченге. Извън протокола означава
тъкмо това. Не си водиш бележки. Не поставяш разговора ни в папка. Всеки ще знае, че
никога не си разговарял с нея.
Брум се замисли над думите му.
– А ако откажа?
Хари Сътън стана и му протегна ръка.
– Приятно ми беше да ви видя отново, детектив. Приятен ден.
– Добре, добре, няма нужда от театралничене.
– Няма нужда – повтори Хари с лъчезарна усмивка, – но защо да не потеатралнича, щом
мога?
– Значи, извън протокола. Доведи я.
– Най-напред правилата.
Брум зачака.
– Днес за първи и последен път Каси ще разговаря с теб в моя офис. Ще отговаря на
въпросите ти най-подробно в мое присъствие. После отново ще изчезне. Ще я пуснеш. Няма
да се опитваш да научиш новото й име и данните й – и което е най-важно, няма да се мъчиш
да я откриеш след днешната ви среща.
– А ти просто ще ми се довериш по последния пункт, така ли?
– Да.
– Ясно – отвърна Брум и се размърда на стола си. – Да предположим, че я смятам за
виновна в престъпление?
– Не е.
– Но да предположим.
– Яко. Щом свърши разговора си с теб, тя ще се прибере. Няма да я видиш повече.
– Да предположим, че след като разследвам малко по-надълбоко, попадна на нещо, за което
трябва да я попитам?
– Същият отговор: яко.
– Не мога ли да дойда при теб?
– Можеш. И ако мога, ще ти помогна. Но тя няма да е задължена да го направи.
Брум можеше да поспори по въпроса, ала не разполагаше с опорна точка. Той бе и апологет