Голдбърг не му отговори.
– Не говорите с охота, г-н Голдбърг.
– Заместник-началник Голдбърг.
– Бихте ли желали да се срещнем лично, заместник-началник Голдбърг? Можем да обсъдим
въпроса у вас, ако желаете.
Сърцето на Голдбърг спря да бие.
– Не, така е добре.
– И така, какво можете да ми кажете, заместник-началник Голдбърг?
Кучето продължаваше да скимти. Ала сега на Голдбърг му се стори, че чува и друг звук,
може би глухо скимтене или нещо още по-лошо – ужасен звук, причинен от болка и толкова
нечовешки, че колкото и парадоксално да изглеждаше, той можеше да идва само от друго
човешко същество.
– Заместник-началник Голдбърг?
Той преглътна и се гмурна.
– Става дума за онзи адвокат, Хари Сътън...
10
Вратата се отвори и в офиса на Хари Сътън влезе Каси.
Тя почти не се бе променила.
Такава бе първата мисъл, осенила Брум. В онези дни Брум дори я познаваше бегло, беше я
виждал в клуба и сега си я спомни. Тя бе сменила цвета на косата си – ако си спомняше
добре, преди косата й бе по-силно платинена, – но само толкова.
Някои сигурно се питаха защо, щом не се бе променила чак толкова, защо Брум не е могъл
да я открие през последните седемнайсет години. Истината бе следната: изчезването не бе
тъй тежко престъпление, колкото може би ви се струва. В онези дни Руди дори не знаеше
истинското й име. Накрая Брум го бе научил. Меган Рийли. Но всичко свърши дотук. Тя бе
получила нова лична карта, а макар и оперативно интересна, от това не следваше, че биха я
обявили за общонационално издирване.
Другата промяна беше, че тя имаше вид на по-заможна и по-нормална – нямаше по-
подходящ термин за външния й вид.
Дори да облечеш една стриптийзьорка до шията, в нея винаги ще си личи
стриптийзьорката. Същото се получава и с комарджията, пияницата, провинциалиста,
ченгето. Докато Каси имаше вид на класическа майка от покрайнините на града.
Може би малко по-забавна. Жена, която дава толкова, колкото и получава, която
флиртува, щом има настроение за това, която се навежда към теб малко повечко, когато си е
пийнала на междусъседска сбирка. Но все пак си оставаше майка от покрайнините.
Тя седеше до него, обърна се и срещна погледа му.
– Приятно ми е да ви видя пак, детектив.
– Предполагам, че и аз. Търсех те, Каси.
– Така разбрах и аз.
– Седемнайсет години.
– Почти като Валжан и Жавер6 – отвърна тя.
6 Герои от романа на Виктор Юго „Клетниците“. – Б. пр.
– Като в „Клетниците“.
– Чели ли сте Юго?
– Не – отговори Брум. – Бившата ми жена ме завлече на мюзикъла.
– Не знам къде е Стюарт Грийн – каза тя.
Страхотно, помисли си Брум. Пропуска предварителните въпроси.
– Ти, разбира се, осъзнаваш, че изчезна по същото време, по което и той?
– Да.
– Когато изчезнахте и двамата, вие се виждахте, нали?
– Не.
Брум разпери ръце.
– Така ми казаха.
Тя се поусмихна и Брум видя сексапилното момиче от преди доста години.
– Колко време живеете в Атлантик Сити, детектив?
Той кимна с глава, тъй като знаеше накъде бие тя.
– Четирийсет години.
– Познавате живота. Аз бях проститутка. Обслужвах клубовете и се забавлявах с
професията си. Така че, да, за известно време Стюарт Грийн беше част от забавленията ми.
Малка част от тях. Ала накрая разруши всичко.
– Забавлението ли?
– Всичко – отвърна тя и сви устни. – Стюарт Грийн беше психопат. Дебнеше ме. Биеше ме.
Заплашваше да ме убие.
– Защо?
– Коя част от думата „психопат“ не разбрахте?
– Сега и психиатър ли стана, Каси?
Тя пак му се поусмихна.
– Не е нужно да си психиатър, за да разпознаеш един психопат – започна тя. – Не повече,
отколкото да си ченге, за да разпознаеш един убиец.
– Вълнуващо прозрение – отвърна Брум. – Но ако Стюарт Грийн е бил толкова луд, значи е