му. Никога нямаше да го направя. Имам предвид, че щом бомбата падне, радиоактивността
ще опърли лицето ти. Както казах, обикновено заплахата свършва работа.
– Но не и в този случай – додаде Брум.
– Така е – усмихна се отново тя, ала този път в усмивката й нямаше игривост.
– За да перифразирам предупреждението на този тип, трябва да кажа, че подцених онова,
което щеше да се случи, щом отворя старата кутия на лудостта.
Брум хвърли поглед към Хари Сътън. Сътън се бе привел напред със загрижено лице.
– Какво стана, когато го заплаши? – попита Брум.
Очите й се насълзиха. Тя премига, за да отпъди сълзите. Когато гласът й отново се появи,
тя тихо заговори:
– Стана лошо.
Мълчание.
– Можеше да дойдеш при мен – каза Брум.
Тя замълча.
– Вие, ченгетата, винаги ни защитавате – нас, работещите момичета – от истинските
граждани.
– Не е честно, Каси. Ако те е наранявал, могла си да се обърнеш към мен.
Тя поклати глава
– Може би да, може би не. Но вие не разбирате. Той беше непоправимо луд. Каза, че ако
промълвя и думичка, ще ме унищожи, ще ме накара да му издам адресите на приятелите ми,
ще ги намери и ще ги убие. И аз му повярвах. След като зърнах онова в очите му – след
онова, което ми направи, – аз повярвах на всяка негова дума.
Брум млъкна за миг. После попита:
– И какво направи ти?
– Реших да се махна за известно време. Да изчезна за месец-два. Надявах се, че ще се умори
от мен, ще продължи живота си, ще се върне при жена си, нещо такова. Но дори това ме
плашеше. Не знаех какво ще направи, ако просто си тръгна без разрешението му.
Тя млъкна. Брум й даде малко време. После й подсказа мъничко:
– Каза, че си била в парка?
Тя кимна с глава.
– Къде точно в парка?
Брум чакаше. Когато за първи път влезе в стаята – тиха и кротка, а Брум се мъчеше да си
представи каква е била на младини, – около нея цареше атмосфера на спокойствие и доверие.
Сега това вече го нямаше.
Тя погледна надолу към ръцете си, които чупеше в скута си.
– Аз се оказах на пътя му – обясни. – Беше се стъмнило. Бях сама. И тогава чух нещо
отгоре и напред. Идваше иззад храста.
Тя замълча и наведе глава. Брум се опита да я върне към разговора, като тихо рече:
– Какъв бе звукът?
– Шумолене – отвърна тя. – Сякаш там имаше животно. Но после шумът стана по-силен. И
аз чух някой – беше човек – да плаче.
Тя отново млъкна и извърна поглед встрани.
– Какво направи после ти? – попита Брум.
– Не бях въоръжена. Бях сама. Какво бих могла да направя?
Тя го погледна така, сякаш очакваше отговор. Но той не й отговори и тя каза:
– Отначало просто реагирах. Тръгнах да се обръщам, но стана нещо, което ме накара да
спра.
– Какво?
– Всичко утихна. Сякаш някой бе врътнал електрическия ключ. Пълна тишина. Почаках
няколко секунди. Но нищо не се случи. Чувах само собственото си дишане. Притиснах се до
големия камък и бавно го обиколих, като се приближавах натам, откъдето бях чула
шумовете. Най-после завих и го видях.
– Стюарт Грийн ли?
Тя кимна.
Устата на Брум пресъхна.
– Когато каза: „И го видях...“?
– Лежеше по гръб. Очите му бяха затворени. Наведох се и го докоснах. Беше целият в кръв.
– Стюарт ли?
Тя кимна.
Брум усети как сърцето му се свива.
– Мъртъв ли беше?
– Така си помислих.
В гласа му се прокрадна нетърпелива нотка.
– Какво искаш да кажеш с това „така си помислих“?
– Аз не съм нито психиатър, нито лекар – изстреля в отговор тя. – Мога само да кажа какво
си помислих. Помислих си, че е мъртъв. Но не проверих дали има пулс или дишане. Цялата
бях обляна с неговата кръв, чувствах се така, сякаш бях в друга реалност. Бе тъй странно. За
миг всичко наоколо сякаш замря и аз се почувствах почти щастлива. Знам как ще прозвучи,