но аз го мразех. Нямате представа колко много го мразех. И моят проблем – е, бяха се
погрижили за него. Стюарт бе мъртъв. Но после бързо отрезнях. Осъзнах какво ще се случи
и, моля ви, не ми казвайте, че съм нечестна. Виждах ясно какво ще стане. Щях да изтичам до
телефонната кабина – тогава още нямах мобилен телефон и никой нямаше! – и щях да
позвъня и да съобщя за него, а вашите ченгета щяха да започнат разследване и щяхте да
видите колко ме е тормозел, че и по-лошо. Всеки щеше да спомене колко е обичал
семейството си и как тази курва, стриптийзьорката, го е използвала заради онова, което е
притежавал, и тъй нататък, нали разбирате за какво говоря? Така че си плюх на петите.
Бягах, без да се обръщам назад.
– Къде отиде?
Хари Сътън се прокашля в шепата си.
– Извън темата е, детектив. Тук е краят на нейната история.
Брум го погледна.
– Шегуваш се, нали?
– Имахме уговорка.
Каси рече:
– Това е истината, детектив.
Той бе на път да й каже, че не, това не бе цялата истина, че в най-добрия случай това бе
само част от истината, ала не искаше да я прогони. Опита се да попита за някои подробности
с надеждата да научи нещо повече, или да установи кое какво е.
Най-вече искаше да разбере доколко Стюарт Грийн бе травмиран (или направо си бе
умрял), но дори да имаше още нещо, той не можеше да го схване.
Накрая Хари Сътън каза:
– Струва ми се, че научихте всичко, което можахте, детектив.
Наистина ли беше така? И накрая какво разбра? Чувстваше се точно толкова объркан,
колкото и преди, дори може би малко повече. Брум си помисли за другите мъже, за връзката
между всички тях, изчезналите. Дали бяха убити? Дали пък бяха само ранени и после –
какво? – бяха избягали? Стюарт Грийн беше първият. Брум бе сигурен поне в това. Дали се е
съвзел от нападението и...?
И какво?
Къде, по дяволите, беше сега? И по какъв начин случаят му се свързваше с Карлтън Флин и
останалите?
Каси се изправи. Той я проследи с очи.
– Защо? – попита Брум.
– Какво защо?
– Можеше да си останеш скрита, да запазиш новия си живот в безопасност.
Той погледна към Хари Сътън, после върна поглед върху нея.
– Защо се върна?
– Вие сте Жавер, нали си спомняте? – отвърна тя. – Преследвали сте ме години наред.
Накрая Жавер и Валжан трябва да се срещнат.
– И ти реши да определиш времето и мястото?
– По-добре е, отколкото да чакам да се появите на прага ми изневиделица, нали?
Брум поклати глава.
– Не разбирам.
Тя сви рамене.
– Не се и опитвам да ви накарам да разберете.
– Значи така, Каси? Свършваш дотук?
– Не съм сигурна, че схващам нещо.
О, схващаше, и то добре. Той го виждаше в очите й.
– И сега се връщаш отново към стриктно подредения си живот?
Брум я попита:
– Пречисти ли си душата? Срещата ни даде ли ти онова, от което се нуждаеше?
– Мисля, че ми даде – отвърна тя. – Имате ли нещо против да ми отговорите на един
въпрос?
Опитва се да обърне разговора ни в друга посока, каза си Брум. Да се защити. Въпросът
беше защо. Той й махна с ръка да продължи.
– Какво правите с тази информация? – попита тя.
– Добавям я към останалите доказателства, с които разполагам, и се опитвам да си направя
някои заключения.
– Съобщихте ли на жената на Стюарт Грийн истината за него?
– Зависи за чия истина става въпрос.
– Заигравате се със семантиката, детектив.
– Така е честно. Досега чувах само слухове за Стюарт Грийн. Наистина не бях сигурен.
– А сега, когато знаете всичко, ще разкажете ли на жена му?
Брум се замисли над въпроса й.
– Ако съм убеден, че това ще й помогне да разбере какво е станало с него, да, ще й спомена
нещичко. Но аз не съм частен детектив, нает да изрови всичко мръсно в живота му.
– Може пък да й стане по-лесно да продължи напред.