– А може и да й стане по-трудно – отвърна той. – Моята грижа е да разрешавам криминални
случаи. Точка.
– Има логика – кимна тя и протегна ръка към дръжката на вратата. – Късмет при
разрешаването на случая.
– Хм, преди да си тръгнеш...
Тя спря.
– Има едно нещо, около което се въртяхме, споменавайки героите на Виктор Юго.
– Какво е то?
Брум се усмихна.
– Времето на нашата кратка среща.
– Какво имате предвид?
– Защо точно сега? Защо избра да се върнеш след цели седемнайсет години?
– Знаете защо.
Той поклати глава.
– Не, не знам.
Тя погледна към Хари за помощ. Той сви рамене.
– Научих за другия изчезнал.
– Ясно. Кой ти каза за него?
– Видях го в новините – отвърна тя.
Още една лъжа.
– И какво, забелязваш връзка между случилото се със Стюарт Грийн и изчезването на
Карлтън Флин?
– Друга, извън обичайната? – попита тя. – Не, наистина не забелязвам.
– Значи, като чу новината, тя ти напомни за миналото? Миналото се е върнало по някакъв
начин при теб?
– Не е толкова просто. – Тя отново погледна надолу към ръцете си.
Сега Брум се досети. Носела е пръстен на безимения си пръст. Забеляза следата, оставена
от него. Беше го свалила, вероятно заради срещата им, и сега не се чувстваше удобно без
него. Това обясняваше защо чупеше ръце в скута си.
– Случилото се през онази нощ... винаги ще си го спомням. Избягах. Промених името си.
Създадох си нов живот. Ала споменът за онази нощ ме преследваше навсякъде. И
продължава. Казах си, че вече е време да престана да бягам. Рекох си, че може би е време да
застана лице в лице с проблема и да го реша веднъж и завинаги.
11
Всички ги наричаха Кен и Барби.
И така, заради собствената си безопасност – пък и тайната самоличност винаги е била
ужасно вълнуваща, – ето защо и те започнаха да се наричат по този начин.
Счупеният пръст на Тони бе направил тази специална задача невъобразимо лесна и
неоспорима. Барби бе малко разочарована от това. Тя бе толкова добра в изтръгването на
информация. Проявяваше творчество. Имаше нов поялник с по-тънък връх, който достигаше
температура над хиляда градуса по Фаренхайт и искаше да го пробва.
Ала творчеството означаваше импровизация. Кен тутакси бе забелязал, че пръстът на Тони
е счупен и тя страда. Защо да не използва този факт?
След като Кен фрасна Тони в лицето, Барби бе заключила вратата. Тони лежеше по гръб и
се държеше за носа. Кен постави единия си крак между огромните й силиконови гърди и я
закова на пода. Той вдигна дясната й ръка към тавана.
Тони подскочи от болка.
– Няма нищо – успокои я той.
Като използва стъпалото си за опорна точка, Кен опъна ръката на Тони и я прегъна в
лакътя. Тя не можеше да помръдне. Ръката със счупения пръст остана отстрани, неприкрита
и напълно уязвима. Той кимна към Барби.
Барби се усмихна и стегна ластика на конската си опашка. Кен обожаваше да я наблюдава,
когато тя хващаше с една ръка косата си, опъваше я назад и откриваше част от нежната
кожа на шията си. Барби се приближи до пръста й и го огледа за миг.
Най-напред Барби перна счупения пръст със своя среден пръст.
Не силно. Най-обикновено шибване. Ала очите й светнаха, когато Тони извика от болка.
Барби бавно обви четирите си пръста около счупения пръст, свивайки ги в юмрук. Тони
изстена. Барби спря, като леко се усмихваше. Може би усещайки какво ще стане по-нататък,
кучето Ралфи се сви в отсрещния ъгъл и заскимтя.
Барби хвърли поглед към Кен. Кен също се усмихна. Тя му кимна.
– Моля ви – простена през сълзи Тони. – Моля ви, кажете ми какво искате.
Барби погледна надолу и й се усмихна. После, без всякакво предупреждение, изви счупения
пръст назад до такава степен, че той се удари в обратната страна на китката й. Кен беше