готов. Той премести стъпало си от гърдите на Тони към устата й, като задуши с него
продължителния й мрачен писък. Барби отново сграбчи пръста й. Започна да го дърпа
напред-назад, сякаш беше лост за управление на курсора на компютър, а тя играеше някоя
ужасна видеоигра, или бе заклещен в калта и тя искаше да го освободи. Най-после
изпъкналият край на костта се показа, като разкъса кожата и превръзката.
Едва тогава – не по-рано, а точно в този миг – те попитаха Тони къде се намира Карлтън
Флин.
Ала сега, четирийсет минути по-късно, след като на два пъти я свестяваха от припадъците,
те бяха сигурни, че Тони не знае местонахождението му. Всъщност бяха разбрали малко по-
рано, но Кен и Барби нямаше да са там, където се намираха същия ден, ако не си вършеха
съвестно работата.
Ала те бяха събрали потенциално полезна информация.
Когато болката се увеличи неимоверно много – след като нормалността й бе застрашена, –
Тони започна да бръщолеви като в делириум. Тя говореше за детството си, за сестра си Бет,
за Кен и Барби, които според нея били ангели, дошли й на помощ. Тя им разказа за ченге на
име Брум и за своя шеф Руди, както и за някои други хора от клуба.
Разказа им за Карлтън Флин, как й счупил пръста, как не се появил последната нощ.
Ала за жалост Тони не знаела къде се намира Карлтън Флин в момента.
Тони лежеше на пода като съдрана парцалена кукла. Тя си мърмореше неразбираемо. Барби
галеше кучето Ралфи и се опитваше да го успокои. Погледна към Кен и му се усмихна и той
усети как по цялото му тяло се разля топлина.
– За какво си мислиш? – попита я той.
– За списъка с песни.
Той не се учуди. Барби беше изумителна перфекционистка.
– Какво за него?
– Моля те, погледни по-широко на нещата – каза тя.
– Ще погледна.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
Барби въздъхна и отново стегна конската си опашка.
– Според мен трябва да започнем програмата с „Остави реката да тече“, а после да
преминем към „Какъв цвят е кожата на Господ?“.
Кен се позамисли.
– А кога ще стигнем до „Свободата не е свободна“?
– Точно преди края.
– Ужасно късно е.
– Мисля, че ще се получи.
– Ще се получи само ако използваме джаз танцьори в хореографията – заяви той.
Барби се намръщи.
– Знаеш мнението ми за джаз танцьорите.
Кен и Барби бяха съветници при „Камп СонЛит“. Буквата „Т“ в края бе изписана като
кръст. Тъкмо там двамата се запознаха и за първи път... се свързаха. О, но не така. Всичко
беше в рамките на приличието.
Всъщност и двамата бяха положили клетва за въздържание, което според Кен ги правеше
по-дисциплинирани и им помагаше да съсредоточат енергията си където трябва.
Кен бе нещо като знаменитост в лагера, така че Барби имаше за цел да се запознае и
сприятели с него.
Не беше любов от пръв поглед, но се появи внезапно привличане, нещо дълбоко в тях ги
привличаше един към друг. И двамата го почувстваха. Нито един от тях не знаеше какво е
това, докато един друг съветник на име Дъг Уейтс не прекоси пътя им.
Уейтс бе старши съветник, отговорен за момчетата на възраст между десет и дванайсет
години. Една нощ, след като лагеруващите си легнаха, като казаха вечерните си молитви,
Барби бе дошла при Кен да моли за помощ. Уейтс не я оставял на мира, оплака му се Барби.
Уейтс я молил на няколко пъти да излезе с него.
Надничал под блузката й, щом имал такава възможност.
Говорел й неприлични неща и се отнасял към нея по начин, който тя намирала за срамен.
Докато Кен я слушаше, ръцете му се свиха в юмруци.
Щом Барби свърши разказа си за прегрешенията на Уейтс, Кен излезе с предложение. Каза
й, че следващия път, когато Уейтс я покани да излязат, да му каже, че ще се срещне с него на
усамотено място в гората в час, който двамата изберат. От очите на Барби изскочиха искри,
които по-късно Кен щеше да заобича.