Седна на бара, онзи в най-отдалечения и тъмен ъгъл отзад. Обслужваше го нейната стара
приятелка Лорейн. Когато влезе, Лорейн й каза:
– Трябва ли да се изненадам?
– Мисля, че не.
– Какво да ти налея?
Меган посочи към бутилката зад Лорейн.
– „Грей Гус“ с лед с четири резенчета лайм.
Лорейн се намръщи.
– Какво ще кажеш вместо „Грей Гус“ да ти сервирам „Бранд Х“ с вода, налято от бутилка
от „Грей Гус“?
– Още по-добре.
Докато Меган, както повечето възрастни, не обичаше да пише имейли и есемеси, сега това
й се стори дори много удобно: бе изпратила есемес на Дейв, че ще се прибере късно през
нощта, със съзнанието, че той нямаше да може да долови лъжата по тона й и няма да й задава
твърде много въпроси.
Тя взе чашата с питието между дланите си и разказа на Лорейн за срещата си с Брум.
– Помниш ли го? – попита Меган.
– Брум ли? Разбира се. Дори го виждам от време на време. Свестен мъж. Дадох му веднъж,
преди колко беше, девет, десет години.
– Шегуваш се.
– Обичай ме заради щедрото ми сърце. – Лорейн избърса чашата в ръцете си със стар
парцал и я дари с усмивката си. – Всъщност той ми харесваше.
– На теб всички ти харесват.
– Щедро сърце, какво да се прави.
– Да не говорим за тялото.
Лорейн разпери ръце.
– Би било безобразие да го оставим без внимание.
– Думите ти са верни.
– И така – провлечено изрече Лорейн, – каза ли на Брум, че може би съм видяла Стюарт
Грийн?
– Не.
– Защо?
– Не знаех, че ще искаш.
– Може да е нещо важно – каза Лорейн.
– Може.
Лорейн продължаваше да бърше същата чаша. После:
– Вероятно онзи, когото видях, не е бил Стюарт.
Меган мълчеше.
– Искам да кажа, че вероятно ми е заприличал на него. Сега, като слушам разказа ти, така
де, видяла си го мъртъв, нали?
– Може би.
– Значи, щом ти си го видяла мъртъв, аз не бих могла да го видя жив.
Лорейн поклати глава.
– Боже мой, нима съм казала такова нещо? Трябва да пийна нещо. Така или иначе,
вероятно съм сгрешила.
– Гадно нещо е да сгрешиш – рече Меган.
– Е, да. – Лорейн остави чашата. – Но заради спора нека кажем, че наистина видях Стюарт
Грийн.
– Добре.
– Къде е бил през последните седемнайсет години? Какво е правил през всичкото това
време?
– И още нещо – добави Меган, – защо се е върнал?
– Правилно – каза Лорейн.
– Може би трябва да съобщим на Брум.
Лорейн се замисли.
– Може би.
– Искам да кажа, че щом се е върнал...
– Аха, кажи му – отвърна Лорейн и хвърли парцала през бара. – Но не му казвай от кого си
го чула, разбрано?
– Няма да те замесвам.
– Ето така ми харесва.
– Въпреки щедрото ти сърце.
Лорейн бършеше чашата твърде въодушевено.
– И сега какво, сладурче?
Меган сви рамене.
– Прибирам се у дома.
– Просто така?
– Ако Стюарт Грийн наистина се е върнал... – Тя потръпна при мисълта.
– Ще бъдеш в сериозна опасност – заяви Лорейн.
– Така е.
Лорейн се облакъти на бара. Парфюмът й ухаеше на жасмин.
– Брум попита ли те защо си се върнала?
– Аха.
– И ти му наговори колко много искаш да откриеш истината?
– Наговорила ли съм му?
– Да – отвърна Лорейн, – наговорила си му. Та ти беше изчезнала в продължение на
седемнайсет години! И внезапно ти се дощява да научиш истината?
– Стой! За какво говориш? Ти дойде при мен, не помниш ли?
– Не това имам предвид – отвърна Лорейн. Гласът й стана по-мил.
– Вече си идвала насам, нали така?
Меган се размърда на високото столче.
– Веднъж.
– Добре, веднъж. Защо?
Дойде един от постоянните клиенти и си поръча. Лорейн му сервира питие и му обърна