на масата и пиеше. През деня висеше навън пред дома ти. Това продължи, не мога да кажа
със сигурност, предполагам, два месеца. Може би година. Той стоеше и те чакаше да се
върнеш.
Меган мълчеше.
– Стана лошо. Накрая спря да идва. Замина от Атлантик Сити. Мисля, че се премести в
Калифорния. Пиеше все повече. После пак се върна.
Тя се сви.
Меган седеше на мястото си и слушаше. Дължеше му нещо повече. Беше млада и може би
глупава, но пък имаше ли някаква алтернатива?
Лорейн се вглеждаше в нея. Нищо не я попита, ала Меган виждаше въпроса в очите й:
„Защо поне не му се обади?“. Тя извърна поглед встрани, за да не могат очите й да издадат
отговора: „Защото не бях сигурна дали не е убиец.“
Разбира се, чак сега реалностите дойдоха на местата си. Стюарт Грийн може изобщо да не е
мъртъв...
Лорейн имаше странен израз на лицето.
– Какво? – попита Меган.
– Нищо.
– И къде е Рей сега? – поинтересува се Меган.
– Предполагам, че е наблизо.
– Предполагаш ли? Хайде, Лорейн. Кажи ми с какво се занимава. Още ли работи като
фотограф?
Лорейн трепна.
– Може и така да се каже.
– Какво? О, почакай, нали не е в порно индустрията?
– Не, миличка, порното стои на по-високо равнище от онова, което върши Рей.
– Какво ще рече това? Какво работи сега?
– Виж – отвърна Лорейн, – коя съм аз, че да го съдя? Ти искаш да съсипеш подреденото си
животче, разбрах.
Тя се отправи към чекмеджето и измъкна оттам продълговата метална кутия. Меган бе на
път да се усмихне, когато си спомни вълшебния списък с контакти на Лорейн.
– Още ли го пазиш? – попита Меган.
– Разбира се. Дори съм ги подредила по приоритети. Да видим... Аха, его го. – Тя извади
една картичка, обърна я отзад и надраска нещо на гърба. Меган взе картичката. Логото
приличаше на звезда, поставена на Холивудската пътека на славата, а по средата имаше
фотоапарат. На него пишеше: „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“.
Господи!
Тя обърна картичката отзад. Лорейн бе написала: „Уийк Сигнал Бар&Грил“.
– На това място ли се шляе Рей? – попита Меган.
– Не, но Фестър е там.
– Кой?
– Човекът, за когото работи Рей. Фестър. Навремето беше охранител в стария клуб надолу
по улицата, не си ли го спомняш?
– А трябва ли?
– Всъщност не. Тъй или иначе, аз познавам Фестър от години. Записала съм го под
названието „Любител на дебелани“. Едно от предимствата на възрастта – сега при мен се
появи разделителна бразда. Вече съм твърде дебела, за да ме преследват за секс. Твърде съм
стара, за да възбудя интереса и на младежи, които си падат по по-възрастни, но
привлекателни жени, които обикновено наричат „стари чанти, ама лачени“. В това
отношение съм истински чувал с картофи.
Меган се взираше в картичката.
– Искаш ли съвет от мен? – попита Лорейн.
– Да се прибера и да сменя завесите ли?
– До голяма степен, да.
12
Брум вкара автомобила в алеята за коли в асиметрично разположеното ниво на сградата
близнак, оградена с тухли и алуминий. Паркира пред двуместния гараж под прозореца на
спалнята и започна конкретните стъпки. Един велосипед с три колела бе полегнал на едната
си страна, препречващ пътеката към вратата. Това най-обикновено жилище се намираше,
където детектив Ирин Андерсън от полицейското управление в Атлантик Сити,
единствената жена, която Брум бе обичал през живота си, живееше със своя съпруг – агент на
недвижими имоти на име Шон.
Колчем я посещаваше, Брум все си казваше: „Можеше да съм аз“. Човек би помислил, че
това би довело до силен копнеж от негова страна. Беше и така, и не съвсем. Най-
непосредствената му и силна реакция бе облекчението – бягството му по Божията милост от
собствената му съдба.