тяхна противоположност. Те бяха несретници по природа. Имаха все лош късмет. И това не
се променяше, освен ако от време на време не им падаше по някой долар.
Онова, от което имаха нужда и което напълно заслужаваха, бе да разберат какво е – поне
веднъж в живота си да видят какво е да имаш някого на своя страна. Да бъдат уважени. Само
веднъж. Нищо повече. Да забравим кой е виновен и кой е невинен.
Да забравим кое е правилно и кое неправилно. Каквото и да се е случило в техния в по-
голямата си част трогателен живот, Хари Сътън искаше да се увери, че поне веднъж са
познали това усещане.
Ето защо Хари Сътън бе останал в Атлантик Сити.
При това той обичаше секса, комара и живота на действието.
Телефонът звънна. Той го вдигна и каза:
– Хари Сътън, адвокат.
– Трябва отново да се срещна с клиента ви.
Обаждаше се Брум.
– Престани да ме омайваш с чара си и премини на въпроса – отвърна Хари.
– Трябва веднага да я видя.
На Хари не му хареса паниката в гласа на ченгето.
– Не съм сигурен дали е възможно.
– Направи така, че да стане възможно.
Сътън бе свикнал с нетърпението и заплахите на полицаите. Не го трогваха кой знае колко,
но сега ставаше нещо странно.
– Нещо не е наред ли?
– Има ново развитие на нещата.
– Като например?
– Може да последват нови жертви.
Мълчание.
– Не разбирам по какъв начин това замесва моя клиент.
– Получих една фотография.
– От кого?
– Не знам. Нямаше подател. Виж какво, просто ми повярвай. Трябва да разбера дали тя
разпознава някого или нещо на нея.
Сътън се двоумеше.
– Хари?
– Какво?
– Виждаш, че не заплашвам никого. Не ти казвам например, че бих могъл да я проследя и да
открия къщата й, да разкажа всичко на съседите й. Не казвам, че ще публикувам неин
комбиниран портрет във всички вестници, нищо подобно.
– Е, утешително е да науча, че държиш на думата си.
– Нямам време за игрички, Хари. В случая може да си имаме работа със сериен убиец.
Правя всичко възможно да я предпазя. Тя се върна и това беше правилно. Да я оставим да си
свърши работата докрай.
– Мога да й се обадя и да я помоля – каза Хари.
– Много неща излизат от контрол, затова трябва да съм близо до полицейския участък.
Можеш ли да я доведеш тук?
– В участъка? Шегуваш ли се?
– Ще бъде добре.
– Не, няма. Ще се срещнем в закусвалнята.
Тя беше само една пресечка по-надолу – не бе идеалното място, но ставаше.
– Искам я тук, и то бързо.
– В такъв случай нека изляза, за да й позвъня – отвърна Хари. – Ако не ти се обадя, ще
приемем, че ще се видим в закусвалнята след половин час.
Хари остави телефона на вилката и набра номера на мобилния й телефон. Тя вдигна на
третото позвъняване.
– Ало?
Той долови шумове от отсрещната страна, които недвусмислено сочеха, че тя не бе на път
към дома си.
– Къде си?
– В „Ла Крим“.
Хари Сътън не бе учуден. Брум също го бе забелязал. Нещо друго я бе привикало тук, а не
стремежът да поправи грешката си.
– Тъкмо се канех да ти се обадя – каза тя.
– О?
– Искам да кажа нещо важно на Брум.
– Е, тогава всичко ще бъде наред.
– Защо? Какво е станало?
Хари Сътън й разказа за обаждането на Брум и за желанието му да се срещнат в
закусвалнята.
– Удобно ли ти е? – попита той.
– Мисля, че да – отговори Каси. Последва кратка пауза. – Имаш ли представа какво има на
фотографията?
– Не, но Брум е убеден, че е нещо важно. Спомена нещо за сериен убиец.
Отсреща се чу смях на неколцина мъже. Хари държеше слушалката и чакаше.
– Каси?
– Добре – каза тя. – Ще бъда в закусвалнята след петнайсет минути.
Хари Сътън затвори телефона. Извъртя стола си и хвърли още един поглед през прозореца