към добре познатия му изглед към града. Някой почука на вратата. Той погледна часовника
на ръката си. Късно. Тази вечер нямаше време за повече бизнес срещи, ала нямаше навика да
отпраща посетителите.
– Влез! – извика той с обичайния си приятен тон.
Млада двойка, която не приличаше на останалите му клиенти, отвори вратата и влезе в
кантората.
Хубавичката блондинка каза:
– Добър вечер, г-н Сътън!
И двамата бяха добре сресани, усмихнати и прилично облечени и по някаква причина,
която Хари не можеше за назове точно, но за която много скоро щеше да разбере, че е
първична, инстинктивна и напълно истинска и от която се боеше повече, отколкото се е боял
през живота си.
13
Все още в „Ла Крим“, Меган опипа картичката, на която пишеше: „Работа със
знаменитости: тук се наемат папараци“. Обърна я от другата страна и прочете: „Уийк
Сигнал Бар&Грил“. Телефонът й завибрира и прие изпратения до нея текст. Тя провери и
видя, че е от Дейв:
КЪДЕ СИ???
Помисли си да го отмине без внимание, ала си каза: колко пъти още ще трябва да го прави?
С течение на времето това щеше да породи проблеми. Тя се зачуди как да постъпи, какво да
му каже този път и какво ще бъде принудена да му обяснява през идните няколко дни.
Фасадата, която си бе създала през всичките тези години, бе станала нейна собствена, и то
повече, отколкото собствената й фасада. Ала това не означаваше, че Дейв ще я разбере.
Тя отново хвърли поглед към простичкото му съобщение: КЪДЕ СИ???
Меган знаеше, че фасадата бе всъщност политически коректният термин за лъжа. Тя бе
излъгала Дейв още първия път, когато се запознаха в бара на един хотел в Бостън, едва
четири месеца след като бе избягала от Атлантик Сити. Беше сама, уплашена и нямаше
пукната пара. Без каквито и да е перспективи, страхуваща се дори да работи в някой от
местните клубове, Меган оцеляваше, като въртеше мъжете. Обличаше си всекидневните
джинси като някоя ученичка („В горния курс на училище „Емерсън“ съм – заявяваше тя),
висеше по баровете на хотелите, запознаваше се с мъже (за предпочитане женени), пиеше,
понякога им пускаше нещо в напитката, водеше ги горе до стаите им, обираше ги и изчезваше
в нощта.
Точно в онази нощ тя бе решила да опита един хотел в центъра на града, където отиваше за
първи път. Изборът на мъже в категорията „женени“ не бе богат. Група студенти в
Харвардския университет се вмъкнаха в бара с викове и смехове. Тя се помъчи да не ги
възненавиди заради самодоволните физиономии и меките им ръце.
Каза си, че лесно ще спечели пари от тях, макар да знаеше, че колежанчетата рядко носят
пари в брой, и тогава се случи нещо удивително.
Кой би могъл да каже какво? Наречете го съдба, карма или каквото и да е друго, но тя
започна да си бъбри с единия – мило свенливо момче на име Дейв Пиърс.
Нещо в него я привлече. Стана й топло и уютно на душата. Не беше като с Рей. Не я удари
гръм. Това щеше да стане по-късно. Ала имаше нещо друго, нещо дълбоко, силно, нещо
истинско.
Така че тя го излъга. Нямаше никакъв избор.
Двамата разговаряха цяла нощ и се чувстваха прекрасно. Той завършваше Харвард. Тя му
каза, че завършва „Емерсън“. Когато след седмица се видяха на първата си истинска
любовна среща, тя дори бе предложила да се срещнат в библиотеката на колежа. Това беше
по времето, когато студентите не се нуждаеха от студентски лични карти, за да влизат и
излизат от сградите. Тя просто стовари купчина книги на масата и зачака.
Лъжите продължиха.
Тя познаваше кампуса доста добре. Каза му, че живее в Колониъл Резидънс Хол, ала
твърдеше, че не можел да се отбие при нея, тъй като съквартирантката й имала труден
характер и не обичала компании.
Колкото до семейството си, тя му каза истината – била единствено дете и родителите й
починали млади. Имала съвсем нормално, скучно детство в Мънси, щата Индиана, и се