държеше така, сякаш поради спомена за загубата на родителите й обсъждането на тази тема
й идваше в повече.
Дейв й съчувстваше. Дори в историята й да се забелязваха някои дупки – а те наистина се
забелязваха, – Дейв не им обърна голямо внимание. Той бе доверчив по природа, освен това
беше влюбен. Ако тя криеше нещо от него, е, това още повече увеличаваше интереса му към
нея и тя го привличаше все по-неудържимо. В неговия наивен свят това не би могло да е нещо
важно. Какво значение имаха всъщност няколкото противоречащи си житейски факта?
Плюс Меган-Каси-Меган бе ужасяващо добра лъжкиня.
Сега пък и фасадата – разбирай „лъжите“ – бе сериозно застрашена и можеше да се срине
всеки момент. След всичките тези години, след целия упорит труд, тя бе избрала да рискува
всичко. И за какво? За да оправи миналото? Да се развълнува малко?
Или подсъзнателно копнееше да бъде разкрита? Нима маската й бе твърде тежка, за да я
носи през остатъка от живота си?
Как ли щеше Дейв да реагира, като чуеше истината?
Меган си пое дълбоко въздух и му написа:
ДНЕС Е РЕД НА СЕМЕЙСТВО ПРИСИЪР ДА ОТКАРАТ КАЙЛИ С КОЛАТА СИ.
ДЖОРДАН ИМА КОНТРОЛНО ПО МАТЕМАТИКА. ВИЖ ДАЛИ УЧИ.
Последва кратка пауза, а после пристигна още един текст от Дейв:
КЪДЕ СИ?!?!?
За миг Меган се загледа в малкия екран. После написа:
ИМАМ МАЛКО РАБОТА. НЕ СЪМ СИГУРНА КОГА ЩЕ СЕ ПРИБЕРА. ОБИЧАМ
ТЕ.
Отново пауза. Меган чакаше телефонът да звънне. Той мълчеше.
Вместо това тя получи друго съобщение от съпруга си:
НЕ РАЗБИРАМ.
Тя бързо отговори:
ВСИЧКО ЩЕ Е НАРЕД. САМО МИ ВЯРВАЙ.
Ха! Тя говореше сериозно – като си помислиш, какъв абсурд. Вярвай ми. Чиста ирония. Не
почака за отговор. Беше време отново да посети Брум.
Затвори телефона и тръгна да става от високото столче.
Тълпата се стичаше на бара и Лорейн бе заета. Кимна за довиждане на старата си
приятелка и Лорейн повдигна едната си вежда в отговор.
Отправи се към вратата, като си проправяше път през мъжете, които открито я зяпаха. В
нормалното общество мъжете искат да зяпат по същия начин, ала ние ги караме да го правят
скрито. Докато тук тарифата им даваше право да отхвърлят каквито и да било претенции.
За миг се запита дали Дейв е бил някога на подобно място. Ако е бил, не й е казвал, но
както добре знаеше, обикновено женените мъже не казват. Дали е посещавал подобен клуб
преди?
Дали и той се е наслаждавал на нежните женски погледи, дали си е поръчвал танц на пилон
или нещо друго? Но нима имаше някакво значение?
Петнайсет минути по-късно Меган влезе във въпросната закусвалня. Тя наподобяваше
старо училище.
Сепаретата все още разполагаха с познатите малки джубоксове, макар тя силно да се
съмняваше, че работят. На касата работеше мъж с щръкнали от ушите гъсти косми.
Сладкишите остаряваха под стъклени похлупаци. Стените бяха изпъстрени с подписите на
местни телевизионни звезди.
Сервитьорките носеха всяка своята униформа, както и всяка своето настроение.
Брум стоеше прав, когато Меган влезе и се приближи.
– Благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мен – каза той.
– Къде е Хари?
– Още го няма. – Те се вмъкнаха в едно сепаре. – Искаш ли нещо за ядене?
– Не, благодаря.
Брум посочи към чашата си.
– Взех си кафе. Искаш ли и ти?
Меган поклати глава и хвърли поглед към вратата.
– Хари трябва да дойде всеки момент.
– Имаш ли нещо против да започнем? – попита Брум. – Нямам много време.
– Без адвоката ми?
– Нямаш нужда от адвокат. В нищо не те подозирам, а часовникът тиктака. И така, става
ли?
Тя не отговори и Брум просто се втурна напред.
– Марди Гра означава ли нещо за теб? – попита той.
– Мислех, че ще ми покажете снимка.
– След секунда. Но най-напред исках да попитам за Марди Гра.