– Дали означава нещо за мен?
– Да.
– Знаете, че означава.
– Имаш ли нещо против да ми кажеш какво?
– Мислех, че бързате.
– Просто ми отговори, става ли?
Меган въздъхна.
– Нощта, за която ви разказах, нощта, в която избягах. Беше точно Марди Гра.
Брум изглеждаше доволен.
– Нещо друго?
– Като например?
– Каквото и да е. Например спомняш ли си нещо странно да е ставало на друг Марди Гра?
Спомняш ли си някакви тайнствени хора да са се въртели около клуба в нощта на Марди
Гра? Или нещо друго?
Тя се замисли.
– Не.
Пред Брум имаше папка от кафява хартия. Той я потупа с показалеца си. Меган го чакаше
да я отвори. Келнерката донесе каничка с кафе.
– Да ти налея ли горещо кафе, сладурче? – попита тя.
Брум я отпъди с глава.
Щом тя си отиде, Брум отвори папката. Той плъзна снимката по повърхността на масата
към нея. Меган си каза, че няма какво толкова да крие – така си помисли, – така че не се бе
подготвила за никаква измама или, да кажем, за никаква фалшива фасада.
Когато погледът й спря на фотографията, цялата се разтърси.
Нямаше време да се прикрие. Той забеляза. Не попита нищо.
Меган бавно протегна ръка и издърпа снимката по-близо до себе си.
– Познаваш ли фотографията? – попита той.
Печели време, помисли си тя. Контролирай се.
– Ако питате дали съм виждала тази снимка преди, отговорът ми е „не“.
– Но разпозна мястото, нали?
Меган бавно кимна с глава.
– Имаш ли нещо против да ми кажеш от къде?
Тя преглътна.
– Това е част от парка, за който ви разказах по-рано. Развалините на мината за желязна
руда.
– Където откри кървящия Стюарт Грийн?
– Да.
Мълчание.
– Познаваш ли мъжа на снимката?
В горния ляв ъгъл се виждаше мъж с руси връхчета на косата и впита в тялото тениска.
Вероятно Брум заподозря, че Меган е разпознала мъжа и затова е подскочила.
– Всъщност не мога да видя лицето му – каза тя.
– И нямаш представа кой може да бъде?
– Не. Никаква.
– Но това определено е мястото, където за последен път си видяла Стюарт Грийн, нали?
Тя се престори, че оглежда снимката отново, макар че нямаше никакво съмнение.
– Да.
Брум постави и двете си ръце върху масата с дланите надолу.
– Ще ми кажеш ли нещо друго за тази снимка?
Самият факт, че Брум имаше снимка на тази пътека в Пайн Барънс, бе учудващ, така беше,
но не и шокиращ или смайващ. Кое я бе слисало – онова, което я бе накарало да се вцепени,
да не може нито да се движи, нито да говори, не бе нито местността, нито мъжът със
заскрежените връхчета на косата.
Беше самата снимка.
– Откъде я имате? – попита тя.
– Защо?
Трябваше много да внимава. Тя сви рамене с цялото равнодушие, на което бе способна, и
изрече още една лъжа:
– Просто се питах как ли сте направили снимка на същото място, което ви описах.
Той изучаваше лицето й. Тя се опита да улови погледа му.
– Получихме я анонимно в участъка. Всъщност някой си е взел голяма беля на главата,
само и единствено за да се увери, че аз няма да разбера кой я е изпратил.
Меган усети как тремор пробяга надолу по целия й гръбнак.
– Защо?
– Не знам. Да ти хрумва нещо?
Хрумна й. Когато Меган си падна по Рей Ливайн за първи път, тя не знаеше нищо за
занаята му. Но той я научи. Разказа й за светлината, за ъгъла, за апертурата, композицията и
фокусирането. Беше я водил на любимите си места да снима. Той непрекъснато бе правил
снимки на жената – т.е. на нея, – която очевидно обичаше.
През изминалите години Меган вкарваше името на Рей в Гугъл с надеждата да види нови
фотографии от него, ала намираше само снимки от преди да се срещнат, когато той беше
важен фотожурналист. След това – нищо.
Ала тя все още помнеше неговата работа. Знаеше какво му харесва да прави с фотоапарата